Кел се надигна от леглото и - сякаш внезапно му бе хрумнала важна мисъл - зададе десетцифрената парола за достъп и в продължение на няколко минути писа произволни поредици от букви на лаптопа си, като от време на време разтваряше книгата и се взираше напрегнато в страниците като учен, обхванат от академична стръв. Накрая затвори лаптопа, съблече се по бельо, сложи си една тениска от куфара си, угаси лампата и се мушна под завивките.
Както си лежеше невидим в тъмното, с остатъчен вкус на уиски и паста за зъби в устата, Кел почувства известно облекчение. Сърцето му биеше в такт с ритъма на двигателя, сякаш се намираше в утробата на кораба. Още щом навлезеха в обхвата на европейските мобилни оператори, щеше да позвъни в Лондон с актуална информация. Имаше три възможности. Можеше да каже на Джими Маркан, че Амилия Левин, определена за следващия шеф на британското разузнаване, има незаконен син. Това си беше самата истина и докладвайки я на Маркан, Кел щеше формално да изпълни задълженията си към МИ6. Можеше също да разкрие подозренията си, че френското разузнаване е надушило самоличността на Мало, проследило го е до Тунис и дори е направило опит да го вербува по време на пътуването му. Разбира се, тези разкрития щяха да имат катастрофални последици за Амилия, довеждайки до незабавното й уволнение. В резултат от това опитът му да възроди собствената си кариера щеше да се окаже мъртвороден; с Тръскот начело на Службата, Томас Кел щеше да бъде персона нон грата.
Имаше и втора възможност: да каже на Маркан, че Франсоа Мало е измамник, който се представя за син на Амилия и се е завърнал във Франция с кораб в компанията на поне двама агенти на френското разузнаване. Но имаше ли доказателства за това? Кел бе прекарал цял час в неговата компания в бара на кораба и нито за момент не бе усетил, че разговаря с човек, който не е този, за когото се представя. Освен това синът на Амилия приличаше изумително на майка си и историята му звучеше абсолютно правдоподобно - при най-щателно претърсване на хотелската му стая в Гамарт Кел не бе открил нищо подозрително. Целта на една толкова рискована и трудна за изпълнение операция от страна на ДЖСЕ също не беше напълно ясна, но не беше и извън границите на възможното. Освен това изводите, които можеха да се направят от нея - че осиновителите на Мало са били убити, а погребението им инсценирано, - бяха твърде неправдоподобни, за да заслужават сериозно внимание. Ето защо Кел ги архивира някъде в дъното на съзнанието си и реши, че не разполага с доказателства за подобен заговор.
Тихомълком и без особени угризения той избра третата възможност: да остави Лондон със заблудата, че Амилия Левин има любовна връзка. Най-добре беше Тръскот и Хейнс да си мислят, че се е отвързала за няколко дни от каишката, колкото да прекара един страстен уикенд в обятията на своя френски Лотарио в Гамарт. В края на краищата това беше обяснението, в което те искаха да повярват. Само допреди дванайсет месеца на Кел не би му и хрумнало да лъже Маркан по такъв начин, но лоялността му към новоизлюпените върховни жреци на МИ6 беше практически равна на нула. Ако трябва да избирам между измяната на родината и предателството към приятеля, припомни си той думите на Е.М. Форстър, надявам се да имам куража да изменя на родината.
За пръв път през живота му това му се струваше логично.
35.
Тайната квартира се намираше на южния склон на един хълм в департамента Ариеж, на около три километра из-точно от селцето Сал сюр л’Ер в Лангедок-Русийон. До нея водеше тесен коларски път, който се отклоняваше на север от шосе Д625. Пътят подминаваше къщата, правеше остър завой и се спускаше рязко надолу по склона покрай една вятърна мелница, за да се влее в главния път за Кастелнодари на около два километра на югоизток.
Обикновено къщата се охраняваше от двама души: Аким и Слиман. Това беше повече от достатъчно, за да не избяга Холст. Всеки от двамата си имаше собствена стая на горния етаж с лаптоп и цяла полица пиратски дивидита. В дневната долу имаше голям телевизор с конзола „Нинтендо“ и двамата прекарваха по четири-пет часа на ден в симулирани игри на голф и тенис или в престрелки с бунтовници от „Ал Кайда“ в нарисуваните улици и пещери на Афганистан. Забранено им беше да водят жени в къщата, а диетата им се състоеше от печено пиле, кускус и замразена пица.
Самият Холст беше затворен в една стаичка между вестибюла и голямата спалня в южния край на приземния етаж. Импровизираната му килия беше с две врати. Главната врата, откъм вестибюла, беше заключена с катинар. Втората, която водеше към задната спалня, се държеше на два метални пръта, монтирани върху куки. И на двете врати шефът беше поставил шпионки, за да наблюдава денонощно всяко движение на Холст. Затворникът получаваше храна по три пъти на ден, а всеки следобед имаше право на двайсетминутна разходка по малката ливада зад къщата. Ливадата беше заградена от три страни от близо четириметров жив плет, за да не го видят случайни минувачи. Холст никога не отказваше храна и не се оплакваше от условията, при които го държаха. По нужда ходеше в една кофа в килията си, която Аким и Слиман се редуваха да изхвърлят при всяко хранене.