36.
Томас Кел се бе събудил в седем от тропот на детски крака по коридора пред каютата му. Той се изкъпа в тясната баня и се качи с фотоапарата на палубата.
Утрото беше сиво и навъсено, френският бряг не се виждаше през плътната облачна завеса, но когато включи лондонския си телефон, той откри, че има сигнал, и веднага позвъни на Маркан. Намери го у дома, вече станал и в добро настроение, пред купичка мюсли в кухнята.
- Фибри, Том - каза той. - Трябва да се грижа за себе си. Вече не съм в първа младост.
- Така си е - съгласи се Кел и премина по същество. -Може да очакваме телефонни запитвания до офиса на Юнияке в Рединг. Възможна е и проверка на финансите му. Ще се погрижиш ли всичко да е наред? Банкови сметки, данъчни декларации, някой да отговаря на телефоните и да е в течение на легендата? Юнияке е отсядал в хотел в Хамамет, това трябва да фигурира в разпечатките, също и ресторантски сметки и тегления от банкомати. Можеш ли да го уредиш?
Маркан си записваше всичко на лаптопа; Кел чуваше в слушалката тихото потракване на клавишите.
- Че кой, по дяволите, ще тръгне да те проверява? Амилия?
Кел имаше готов отговор.
- Амилия няма нищо общо. Ситуацията е съвсем различна. Засякох един стар познат в Тунис. Реших да го проследя до Марсилия. Пътувам с нощния ферибот.
- Моля?! Какво общо има това с уговорката ни?
- Всичко и нищо. - От вътрешността на кораба изскочи арабка със заспали очи и изложи лицето си на вятъра, за да се разсъни. - Дълга история. Всичко стана изневиделица. Ще ти разкажа, като се върна. Просто се погрижи около Юнияке всичко да е тип-топ. Ако някой се обади в офиса в Рединг и търси Стивън, аз съм в отпуск до петък.
Маркан повтори „петък“ и оттегли всякакви предложения за финансова и техническа подкрепа.
- Виж какво, Том, ако си зарязал Амилия на произвола на съдбата, за да започнеш някаква нова, твоя си операция, няма да получиш от Службата пито пени. Ти си извън играта, не помниш ли? За нас ти си уволнен, по дяволите!
- Кой ти каза, че съм зарязал Амилия? - Кел се загледа към извечната сивота на морето, което се триеше със съскащ звук в стените на кораба. Колко типично за Маркан: да мисли само за пари, да спасява първо себе си. Бюрократ до мозъка на костите. - Тя целуна Франсоа за сбогом още вчера сутринта на летището. Ощипа го по задника като за последно и после си купи флакон „Ермес“, за да се утеши. Сигурно вече е в Ница. Кажи на семейство Найт да хвърлят един поглед в „Гилеспи“. - Маркан изръмжа в слушалката, което за Кел беше знак, че е на път да отстъпи. - Не искам допълнително заплащане - продължи той. - Аз съм си свършил работата. Ако нещо излезе от тази история, може да почерпиш по-нататък.
- Кого следиш, Том?
- Като се прибера, тогава - отвърна Кел. - Нали ти казах, стар познат.
Четири часа по-късно, след като Мадлен не се бе появила на закуска, а от Люк и Мало също нямаше следа, Кел стоеше с фотоапарата си на задната палуба под монотонния тътен на комина. Фериботът се насочваше към пристанището на Марсилия. Южният бряг на Франция беше облян в ярко обедно слънце, яхти и кораби се носеха напред-назад под надвисналите кремави скали на Ле Каланк. Кел бе изтрил снимките от стаята на Мало в „Рамада“, а също и тези с Амилия край басейна и се захвана да запълва освободеното пространство в паметта с поредица от художествени фотографии, каквито биха били по вкуса и светоусещането на един самотен маркетингов консултант на средна възраст, завръщащ се от летуване с ферибот: оранжеви спасителни лодки, етюди на торби с пране, полузакрити зад парапети, навити поизносени корабни въжета.
След като фериботът бе привързан към кея, той се нареди на опашка заедно с останалите пътници без собствени коли и зачака с още около четирийсет души, натъпкани като сардели на душното стълбище, да излязат най-напред автомобилите по рампата. Зад него съпружеска двойка ирландци спореха на висок глас дали ще успеят да хванат полета за Дъблин. Накрая и пешеходците бяха прекарани в плътна маса по застлания с мокет коридор до една лека постройка в южния край на кея, където митничари проверяваха избрани на случаен принцип багажи.
Ако ДЖСЕ го подозираха в нещо, Кел не се съмняваше, че ще бъде спрян и багажът му претърсен. Това го пишеше още на първа страница в оперативния наръчник. Той беше сигурен, че няма да открият абсолютно нищо, което да го свързва с Мало. Снимките бяха изтрити, разписките от „Валенсия Картаж“ скъсани и изхвърлени. Ако междувременно и Маркан бе генерирал документни следи от присъствието на Стивън Юнияке в Хамамет, всичко щеше да бъде наред.