Само дето не го спряха за проверка и скоро той се озова на нова едва пълзяща опашка пред паспортния контрол. Тук нямаше отделни гишета за граждани на ЕС и няколко от пътниците пред него бяха с алжирски или тунизийски паспорти. Кел, който допускаше вероятността Люк - или Мадлен - да го наблюдава през еднопосочно огледало в зоната на паспортния контрол, се учуди на обзелата го тревожност. За да разтовари съзнанието си, а и за да си придаде спокоен вид, той прочете няколко страници от „Битката за Африка“, след което провери лондонския си телефон.
Клеър му бе звъняла и бе оставила съобщение в ранните часове на сутринта местно време. По заядливия й тон и заваления говор Кел усети, че беше пила цяла нощ. Ядът й от неявяването му при семейния консултант бе произвел една от характерните й гневни тиради.
Том, аз съм. Не виждам защо изобщо се мъчим повече. Ти как смяташ? Мисля, че е крайно време да приемем истината и да направим постъпки за развод. Очевадно ти това искаш...
След съобщението имаше кратка пауза, после тишина. Кел натисна 9, за да запамети чутото дотук, после мина на следващото съобщение. Беше отново Клеър, която го бе набрала повторно, за да продължи собствената си мисъл.
Нещо прекъсна връзката. Исках да ти кажа, тъкмо щях да ти кажа, че и аз го искам. Искам развод, Том, и да започна живота си отначало...
Доколкото я познаваше, вероятно беше на втора бутилка червено, като преди това бе обърнала и няколко джина. Тя отново направи пауза, за да събере мислите си. Кел знаеше какво следва. Всеки път, когато усетеше, че й се изплъзва, тя подхождаше стереотипно.
Виж какво, Ричард ме кани да отида при него в Калифорния. Има срещи в Напа и Сан Франциско и сметнах за нужно да те уведомя, че съм си резервирала полет и смятам да отида. По-точно, Ричард ми е направил резервацията и плаща билета ми. Когато се върнеш, където и да си, с каквото и да се занимаваш, мен няма да ме има. Щом работата ти е no-важна...
Ново прекъсване. Повече съобщения нямаше. Зашеметен от шок и ревност, Кел пъхна телефона в задния си джоб и пристъпи напред към мустакатия граничен служител с руси кичури, който само погледна паспорта му и му махна с ръка да преминава. Стивън Юнияке, консултант. Женен, с две деца. А не изоставен съпруг пред развод. Не бездетен шпионин по следите на незаконния син на своя колежка. Не Томас Кел.
Скоро беше навън, в жегата и блъсканицата на Марсилия. Застанал насред уличното задръстване - временно кръгово движение с мъка пропускаше колите за и от пристанището, - той се огледа със съзнанието, че много чифтове невидими очи, в коли и зад прозорците на сгради, щяха да се взират за Стивън Юнияке.
„Няма такова нещо като параноя - му бе казал един от шефовете на МИ6 преди много години. - Има само факти.“ Навремето това му бе прозвучало като находчив израз без практически смисъл. Когато човек се чувства следен, няма факти; има само опит и интуиция. Кел трябваше просто да се постави на мястото на ДЖСЕ, за да заключи, че през първите няколко часа в Марсилия щяха да му сложат опашка. Ако си бе струвало труда да проникнат в каютата му, движенията му на континента бездруго щяха да бъдат обект на внимание.
Марсилия. Той вдигна глава и обгърна с поглед бездънното лазурно небе, кулите на катедралата „Нотр Дам дьо ла Гард“ в далечината, слънчевите отблясъци по керемидените покриви. И накрая, право напред, видя Франсоа Мало. Французинът беше застанал с характерния си предизвикателен непукизъм на отсрещната страна на кръговото движение и се канеше да седне в едно такси, шофирано от мъж на петдесетина години, почти сигурно родом някъде от Западна Африка. Докато се настаняваше на задната седалка, една чайка се спусна ниско над покрива на колата. Кел виждаше ясно номера и го запомни. Отстрани на таксито имаше телефонен номер и той го набра с мобилния си телефон. Точно в този момент покрай него мина празно такси и той вдигна ръка, за да го спре, но двойка възрастни пътници от ферибота се шмугнаха пред него и едновременно замахаха към таксито.
- Аз бях на ред! - изкрещя на френски той и за негово учудване двамата се обърнаха, погледнаха го стреснато и отстъпиха. Колата беше „Рено Еспас“, достатъчно широка за трима, и Кел им предложи да си поделят курса. Направи това единствено заради ДЖСЕ - искаше Юнияке да изглежда като мил, любезен ростбиф, пътуващ кротко за града, а не подозрителен британски шпионин, инструктиран да следи Франсоа Мало.
Двойката се оказаха американци - Хари и Пени Къртис, пенсионирани авиодиспечери от Сейнт Луис, видели толкова хаос в небето, че се бяха заклели никога повече да не се качат на самолет.