Амилия блъсна рязко чинията си встрани; порцеланът изстърга по плота.
- Той е мой - изсъска тя и хвърли салфетката си на масата. -Да го проверяват колкото си щат.
38.
Таксито остави Кел пред един тризвезден хотел по пътя за гара „Сен Шарл“. Той се сбогува с американците, подаде на Хари банкнота от двайсет евро, махна с ръка на протестите на Пени, че дава „твърде много“, и застана с чантите си насред тротоара, като се преструваше, че набира номер по мобилния си телефон. С лице към движението, той се огледа внимателно за внезапно отбиващи встрани коли или за възможни опашки на велосипед или дори пеша, като през цялото време повтаряше няколко свои любими стиха от Иейтс в слушалката, за да създава впечатление, че разговаря с някого. Когато се убеди, че няма видима заплаха, Кел влезе в хотела, регистрира се за една нощ и се качи с асансьора до третия етаж. Стаята миришеше на почистващи препарати и застоял тютюнев дим.
Още го смъдеше от съобщението на Клеър, както Хари го сърбеше от ухапването по ръката му. Беше добре пресметната обида за гордостта му, за съпружеската му вярност. Ричард Куин - инвеститорът в рискови фондове с трима синове от два провалени брака - беше основното оръжие в извънбрачния арсенал на Клеър, до което тя прибягваше всеки път когато й се стореше, че Кел се готви да я остави завинаги. Ричард знаеше, че Кел е работил в МИ6, и считаше това за тежък удар по егото си, сякаш лично нейно величество бе направила фатална грешка, като не го бе привлякла на работа в тайните служби преди трийсетина години. Вече на петдесет и пет и богат извън нормалните човешки представи, той редовно се опитваше да подмами отскоро свободната Клеър в разни петзвездни хотели в Прованс или Бордо, когато тъй нареченият му „професионален интерес към виното“ го водеше натам. В един рядък момент на неблагоразумие, току-що завърнала се от подобна екскурзия до Елзас, Клеър бе помолила Кел за прошка, като му бе признала, че намира Куин за „отегчителен“.
- Ами тогава защо, по дяволите, се чукаш с него? - бе изкрещял Кел, на което изоставената му съпруга, разбита от мъка, бе отвърнала:
- Ами защото го има. Защото той е семейството ми.
Кел не се бе сетил какво да отговори. Логиката на недоволството и оплакванията й беше толкова изкривена, отчаянието й толкова дълбоко и видимо неизлечимо, че той не знаеше как да я утеши. Куин едва ли беше по-способен да й направи дете от когото и да било от останалите мъже, до които прибягваше в отчаяната си разюзданост; тя страдаше от безплодие, а не той. Кел я обичаше може би повече, отколкото бе успял да покаже през целия им семеен живот, но бе стигнал до заключението, че единственото им възможно бъдеще беше далеч един от друг. Ала самата мисъл да се разведе с Клеър, публично да признае провала си като неин съпруг, му беше непоносима.
Телефонът му звънеше. Само шепа хора знаеха този номер.
- Стивън?
Той разпозна безпогрешно акцента.
- Мадлен! Колко се радвам да чуя гласа ти.
- Е как! - По звуците - бръмчене на преминаващ мотопед, фоновия шум на града - Кел предположи, че се обажда от улицата. - Нали ще се видим за вечеря, както говорихме? Свободен ли си? Мога да те заведа да ядем рибена чорба.
- Звучи супер. С удоволствие бих дошъл. Току-що се настаних в хотела.
- А, така ли, кой? Къде си сега?
Кел й каза, нямаше избор. След минута Люк и приятелчетата щяха да научат къде е и едва ли щяха да пропуснат възможността да се пробват още веднъж на лаптопа му. Макар да знаеше със сигурност, че в компютъра няма никаква инкриминираща информация, щеше да се наложи да го вземе със себе си, както и всякакви други вещи, които не желаеше да попадат в ръцете им.
- Не знам къде се намира тази улица - каза той. - Таксито ме свали в края на Арабския квартал, на около километър от гарата...
- Няма значение - прекъсна го Мадлен. - Ще я намеря. Ще дойда да те взема в седем и ще идем пеша до „Ше Мишел“. Ресторантът е от другата страна на пристанището, не е далеч.
- Значи в седем - потвърди Кел.
Разполагаше с четири часа. След като обядва в едно бистро на две пресечки от хотела, той се върна в стаята си и от телефона до леглото набра номера на семейство Юнияке - фиктивен телефонен пост, който служеше само за заблуда на любопитни шпиони. Кел чу записания глас на една колежка от МИ6, която играеше мисис Юнияке.
Здравейте. Това е телефонният секретар на Стивън и Карълайн Юнияке. В момента не сме си у дома, но ако искате да оставите съобщение за нас или за Бела и Дан, изчакайте сигнала.