Кел направи това, което се очакваше от него:
- Здравей, скъпа, аз съм. Ако си там, вдигни. —Кратка пауза. - Окей, преди малко слязох от кораба и исках да те чуя. Ще нощувам в Марсилия, утре вероятно ще се отбия в Париж на път за дома. Искам да се видя с един клиент, но не знам дали ще го намеря в града. Може още утре да взема самолета за Лондон и да си бъда вкъщи за вечеря, а може и да се наложи да остана ден-два в Париж. Пак ще ти се обадя. Тук времето е екстра. Довечера ще хапна рибена чорба. Ако искаш, звънни ми на мобилния или още по-добре в хотела. Така е по-евтино. Хотелът се казва „ Монтан ", стая 316.
Той продиктува телефонния номер на хотела, млясна с устни в слушалката измислената си съпруга, каза й, че я обича и че му е мъчно за „Бела и Дан“, после затвори и се преоблече в чиста риза.
След пет минути, нарамил чантата с лаптопа и мобилните си телефони, Кел пътуваше с такси към Ла Сите Радийоз - една от забележителностите на Марсилия, притегателно място за архитектурни маниаци. Бе си намислил да убие няколко часа в самообразование преди срещата си с Мадлен. Двайсет и няколко годишният шофьор, който му спря на Рю дьо ла Репюблик, беше отскоро в града и никога не бе чувал за Льо Корбюзие, така че Кел счете за нужно да го просветли:
- Всеки жилищен блок където и да било по света, всяко трийсететажно здание с масово достъпни апартаменти, построено през последните 60 години, дължи външния си вид на „Ла Сите Радийоз“.
- А, така ли? - Присвил очи, шофьорът погледна Кел в огледалото за обратно виждане. Трудно беше да се каже дали е заинтригуван или просто любезен.
- Точно така. От Шефийлд до Сан Пауло, ако си израснал на десетия етаж на бетонна жилищна сграда, построена с пълзящ кофраж, го дължиш на Льо Корбюзие.
- Аз лично съм израснал край Лион - каза шофьорът. -Баща ми има там магазин.
И с това приключи техният интелектуален разговор. Шофьорът заговори за футбол, посочвайки с пръст Стад Велодром - клубния стадион на „Олимпик“ , и се оплака, че Карим Бензема, някога любимец на лионските запалянковци, се бил продал „като долна курва“ на „Реал“ Мадрид. Малко след това таксито спря пред входа на „Ла Сите Радийоз“ и Кел се приготви да слезе.
- Това ли било то? - попита шофьорът, оглеждайки подозрително сградата. - Прилича на всеки друг блок в Марсилия, мамка му!
- Именно - отвърна Кел.
На двеста метра зад тях двама мъже на мотопеди отбиха встрани от булевард „Мишле“. Кел можеше да се закълне, че бе видял единия от двамата, със синя каска, да кара след таксито по Плас Кастелан. Докато Кел плащаше на шофьора, двамата мотопедисти се загубиха в една от страничните улички.
- Драго ми беше да си поговорим - каза той.
Сградата беше разположена в неголяма, зле поддържана общинска градинка, отделена от булеварда с редичка дървета. Кел намери входа и след малко седеше на една маса в ресторанта на третия етаж пред сандвич и чаша кафе. Тази част беше обособена едновременно като бутиков хотел и музей на Льо Корбюзие. Останалото беше все още напълно функциониращ жилищен блок с тераса на покрива и ред магазини отдолу. Нарушавайки някакъв не особено важен закон за неприкосновеността на частната собственост, Кел тръгна по вътрешното стълбище към някой от по-горните етажи, за да поогледа наоколо, без да се чувства като турист.
Това беше грешка. Не след дълго той се озова сам в дълъг, тъмен като гроб коридор, в който не се чуваше никакъв звук освен тук-там мърморенето на телевизори през затворените врати на апартаментите. По средата на коридора, който нямаше изход в другия си край, чу лек шум зад гърба си и се обърна. Двама араби по анцузи се приближаваха към него. Той веднага се сети за мотопедистите. Единият, който размахваше метален прът, каза на английски:
- Хей, мистър, имаш ли нужда от нещо?
Но Кел не си правеше илюзии, че са местни жители. „Ла Сите Радийоз“ не беше по джоба на имигранти по анцузи.
- Не, не мисля - отвърна на френски той, сваляйки чантата си на земята, за да не пречи на движенията му. - Просто разглеждам. Голям почитател съм на Льо Корбюзие.
- Какво носиш там? - попита по-възрастният от двамата, като кимна към чантата му. В лявата му ръка, на жълтеникавата светлина, която се процеждаше под вратата на апартамента, проблесна острие.
- Защо питаш? - отвърна той. - Какво те интересува?
Това бе краят на разговора. Двамата се нахвърлиха върху него. Кел вдигна чантата и бързо я запрати по мъжа с ножа, който се наведе да я избегне и за момент загуби равновесие. Вместо да отвърне на удара обаче, мъжът се върна няколко крачки назад и вдигна чантата от пода, оставяйки другаря си да се занимава с Кел. Вторият арабин беше по-възрастен, но и по-дребен и по-пъргав. Кел си даваше сметка за намалената подвижност на старите си кости. Той се развика, за да привлече вниманието на обитателите зад затворените врати, като същевременно държеше под око металния прът и се оглеждаше за втори нож.