Беше хванат натясно в дъното на слепия коридор, нямаше накъде да бяга, не можеше дори да се обърне. На десетина метра пред него се виждаше силуетът на по-младия, който извика „Окей, в мен е!“ точно когато съучастникът му замахна с ръка. Вместо да използва металния прът като оръжие обаче, той го запрати по главата му, но Кел се наведе и желязото издрънча на пода в дъното на коридора. Арабинът се нахвърли с юмруци върху него, първият му удар го улучи в ребрата, но той се възползва от инерцията на нападателя, сграбчи го за шията и го повали по гръб на пода. Някъде от дълбините на съзнанието му изплуваха смътни спомени от наученото в курса по ръкопашен бой във Форт Монктън. Той напипа в тъмното лицето на мъжа и заби палец в очната му ябълка.
- Хайде, да вървим! - извика другият.
Кел го виждаше с периферното си зрение, докато стискаше противника си за гърлото. Междувременно онзи успя да го ритне с коляно в слабините, уж не много силно, но Кел усети адска болка в корема и нагоре по гръбнака и изруга на глас. Нападателят му бе успял някак да се отскубне, некъпаното му от дни тяло беше хлъзгаво от кисела пот, на Кел му се гадеше от вонята. Нападателят се опита да го ритне право в лицето. Кел вдигна ръце пред главата си да се предпази, като се мъчеше да се изправи на крака, но междувременно и по-младият се бе включил в боя; надвесен над него, той ругаеше тържествуващо с писклив глас на марсилски арабски, докато сипеше ритници по ръцете и хълбоците му. Кел си помисли с ужас, че сега нищо не можеше да попречи на нападателя му да пусне в употреба ножа.
В този момент в коридора се усети раздвижване, отвори се врата и гневен женски глас попита:
- Какво става тук, дявол да го вземе?!
Двамата грабнаха чантата от пода и хукнаха да бягат; докато Кел се усети, маратонките им скърцаха по линолеума в края на коридора. Той изруга подире им, проснат на пода, победен. Бяха му взели лаптопа, фотоапарата, мобилния телефон на Маркан, паспорта на името на Юнияке. Всичко.
Жената се приближи.
- Божичко! - извика тя. - Добре ли сте?
39.
В коридора гъмжеше от полиция, парамедици и бдителни граждани, надошли от всички краища на комплекса. Кел изпитваше изгарящ срам, че се бе оставил да го пребият и оберат - едно особено чувство на унизено безсилие, каквото настъпва след пълно поражение. Но най-много се боеше от предстоящите разправии с бюрокрацията - попълването на формуляри, принудителното ходене в болница, съжалението и суетнята на непознати. Беше длъжен да отиде на лекар и да получи Certificat Medicale, потвърждаващ онова, което той и бездруго знаеше: че не бе получил сериозни физически увреждания, ако не се брояха синините върху левия му бицепс и лявото бедро, вече с цвят на патладжан. Капачката на едното му коляно също беше леко отекла и имаше сцепена вежда, която щеше да се оправи без шевове. Но и Клод - парамедикът, който го бе прегледал на място, и Лоран - мрачният полицейски служител, който същия ден вече бе арестувал "трима шибани арабели", настояваха да остане за една нощ в болницата и да се подложи на пълен медицински преглед. „Може да сте в шок", бе му казал Клод. "Трябва да ви направят кръвни изследвания", бе добавил Лоран. Нямаше как да бъдат сигурни, че мосю Юнияке не е получил вътрешни наранявания.
Кел, който след петнайсетата си година бе прекарал в болница точно един ден, повече вярваше на собствените си сетива и разум, отколкото на съветите на някакви държавни служители, които мразеха да рискуват. В случая сетивата му казваха онова, което искаше да чуе: че на сутринта ще се чувства леко схванат, леко състарен и че от контузията в коляното ще накуцва няколко дни. Иначе от сбиването бе пострадала най-вече гордостта му. Освен това Томас Кел се бе озовал в неловкото положение да дава показания пред марсилската полиция като Стивън Юнияке. Това беше против природата му, против инстинктите му на шпионин, повеляващи за нищо на света да не привлича вниманието, особено при операции в чужбина. Но ако ДЖСЕ бяха в състояние да пратят по петите му двама главорези араби, Кел прецени, че в случая няма избор.
С виеща сирена през ленивия марсилски трафик лъснатият ситроен ксара на Лоран ги закара за пет минути до участъка, който се намираше на километър от местопроизшествието. Районният полицейски участък, помещаващ се в достолепна триетажна сграда с каменна облицовка -приятно разнообразие в иначе ултрамодерната архитектура на квартала, - в късния следобед беше пълен с обичайната клиентела: притеснени джебчии, войнствено протестиращи наркопласьори, солидни на вид бизнесмени, спрени за алкохолна проба след делови обяд, злобни пенсионери, сърдити на целия свят.