Кел бе качен по бързата процедура в един кабинет на втория етаж и официално разпитан от Лоран и колегата му Ален - намръщен мъж на около трийсет и четири-пет с преждевременно прошарена набола брада и лъснат до блясък пистолет, който той току попипваше в кобура под мишницата си, сякаш галеше котка. Двамата помолиха Кел да им опише подробно съдържанието на чантата си и той старателно изброи всички предмети в нея, като си даваше сметка, че Джими Маркан и писарушките от МИ6 щяха да изискат копие от полицейския протокол, за да получат застраховката за лаптопа и фотоапарата - дотам се бяха докарали през последните години в тесногръдата си дребнавост. След трийсетина минути го отведоха в съседна стая, където му показаха купчина полицейски снимки на северноафрикански гангстери, но той не откри нито един от своите нападатели.
Минаваше седем, когато Лоран най-после реши, че е научил всичко, което му бе нужно да знае за нападението, и накара Кел да подпише жалбата срещу неизвестен извършител, като му се извини - за голямо неудоволствие на Ален, - че „британски турист“ е станал жертва на „имигрантската престъпност“. Кел, който не се съмняваше и за миг, че двамата араби бяха откраднали лаптопа и мобилния му телефон по нечии указания, благодари на полицаите за „търпението и професионализма им“ и помоли да го закарат в хотела му, за да си почине, преди да продължи пътя си за Париж на сутринта.
Лоран тъкмо се готвеше да изпълни желанието му, когато телефонът в стаята иззвъня. Той вдигна слушалката, каза „Да?“ и се заприказва с някого; по всичко личеше, че разговорът е вътрешен - през повечето време Лоран слушаше, кимаше и повтаряше Oui, oui, докато накрая лицето му се разтегна в усмивка и той погледна тържествуващо Кел. Нещо се бе случило.
- Май са намерили чантата ви, мосю Юнияке - каза той, след като затвори телефона. - Била е изхвърлена пред „Ла Сите Радийоз“ и намерена от минувач. Един от нашите хора ей сега ще ви я донесе.
След три минути на вратата се почука и в стаята влезе трети полицай. Беше изтупан с обичайните ботуши и изгладена тъмносиня униформа. Подобно на Ален, и той имаше пистолет, но изглеждаше някак по-внушителен, едър и безмилостен. Брадата я нямаше и сега изглеждаше с десет години по-млад, но Кел го разпозна мигновено.
Беше Люк.
40.
От това, че Люк си бе направил труда да обръсне брадата си, Кел разбра всичко, което му бе нужно да знае. Събеседникът на Мало от ферибота се надяваше да го разпита, преструвайки се на полицай, и не искаше Кел да го познае, макар рискът да му се струваше малък. Той каза бодро Bonjour, подаде чантата на Лоран и се представи като „Бенедикт Волтер“ - може би най-абсурдния псевдоним, който Кел някога бе чувал.
- И така, ако обичате, бихте ли ми казали какво се е случило? - попита на английски той, като се настани в почтително освободения от Ален стол. Кел видя, че на рамото си Люк имаше една нашивка в повече, тоест превъзхождаше по ранг двамата си предполагаеми колеги. Беше или техен началник, или - по-вероятно - служител от френското разузнаване, който бе убедил Ален и Лоран да го оставят да се представя за полицай.
- Мосю Юнияке е британски гражданин. Бил е на посещение в „Ла Сите Радийоз“, когато е бил нападнат от двама арабски младежи. Взели са му чантата, но май е извадил късмет.
- Да, прилича на късметлия - отвърна Люк, този път на френски. Имаше дрезгав, гърлен глас на пушач и наблюдаваше внимателно лицето на Кел, сякаш отлагаше неизбежния миг, в който щеше да го разобличи като лъжец. Лоран беше разкопчал чантата.
- Бихте ли желали да се убедите, че нищо не липсва?
Той бутна чантата през бюрото и Кел започна бързо да вади съдържанието й, като нареждаше предметите между купчината документи и арестантските снимки пред себе си. Пръв се появи лаптопът - видимо невредим. После фотоапаратът, после мобилният телефон на Маркан, все още включен, и той го постави на масата до своя. Най-отдолу в чантата беше книгата „Битката за Африка“ заедно с туристическа карта на Марсилия. Накрая от един вътрешен джоб, който се затваряше с цип, измъкна и портфейла си.
- Два телефона? - попита Люк; в гласа му вече се долавяше нотка на подозрителност. Кел усещаше, че му предстои битка, значително по-опасна от онова сбиване в коридора. СИМ картата положително беше проверена и Кел се молеше Маркан междувременно да е заличил следите от преминаването на Стив Юнияке през Ница. Беше истински късмет, че лондонският му телефон не беше откраднат; ако беше попаднал в ръцете на Люк, играта вече щеше да е приключила.