- Точно така - отвърна той. - Имам един служебен и един за близки и приятели.
Върху екрана имаше непрочетено съобщение и той го отвори. Беше от самия Маркан.
Прав си. Всички се прибраха благополучно. До следващата седмица.
- Близки и приятели - повтори на английски Люк, сякаш Кел бе използвал евфемизъм. Дъхът му миришеше на току-що изпушена цигара.
- Но това е фантастично! - възкликна Кел, като се опитваше да игнорира ехидните забележки на Люк, вживявайки се в ролята на възторжения и благодарен Юнияке. -Всичко си е на мястото. Лаптопът, фотоапаратът ми... -След това той провери портфейла, извади различните кредитни карти, клубната си карта за „Кю“, всички документи на името на Юнияке. Както можеше да се очаква, липсваха повече от четиристотин евро. - Ах, по дяволите... Откраднали са ми всичките пари! - провикна се той. - Извинявам се за грубия език.
Лоран се усмихна.
- Няма проблем. - Той хвърли бърз поглед на Люк, сякаш очакваше разрешение да продължи. - Имате застраховка, нали?
- Естествено.
- Каква сума липсва? - попита Люк. - Колко са откраднали?
- Някъде към четиристотин евро. Тази сутрин изтеглих четиристотин от банкомата, но съм харчил междувременно...
- Пиши хиляда в протокола - каза великодушно Люк, като кимна на Лоран. Беше хитър, макар и очевиден психологически ход.
- Не съм сигурен, че е редно - отвърна Кел, но усмивката на лицето му опровергаваше моралните му съображения. Той кимна с признателност на Люк и добави: - Благодаря. - За да затвърди образа си на привързан към семейството редови гражданин, той сложи върху бюрото пооръфаната снимка на „Бела“ и „Дан“, несъществуващите му син и дъщеря, и добави: - Е, добре, че поне не са ми откраднали най-ценното.
- Е, да, разбира се - отвърна бързо Лоран; гласът му звучеше съвсем искрено. Дори Люк изглеждаше трогнат от тази демонстрация на семейна привързаност.
- А компютърът? - попита той. - Дали не е повреден?
Това бе моментът от разпита, в който Кел беше най-уязвим, моментът, в който французите можеха лесно да го изобличат. Бяха откраднали чантата му, за да проверят съдържанието на лаптопа. Той не се съмняваше в това. Както не се съмняваше, че едва ли щяха да му го върнат, ако бяха успели да пробият защитата. Но дори и да го бяха направили, френските оперативни работници едва ли щяха да намерят нещо инкриминиращо. В хотела Кел бе активирал една разработена от МИ6 програма, която изтриваше всички следи от работата на потребителя, заменяйки ги с благовидни бисквитки и URL адреси. Агентите щяха да открият само имейлите и списъка в търсачката на сайтове, от които се бе интересувал Стивън Юнияке - маркетингов консултант, семеен човек, читател на „Дейли Мейл“ и любител на онлайн залаганията. Легендата „Юнияке“ беше толкова перфектно изпипана, че на негово име имаше дори акаунт в „Амазон“.
- Работи ли? - попита Люк, който бе станал от мястото си, след като Кел вдигна капака и включи компютъра. Явно беше, че възнамерява да застане зад гърба му, за да види паролата. Кел нямаше избор и я зададе безропотно, набирайки осемцифрения код под безсрамно втренчения поглед на Люк.
- Защо ползвате парола, ако мога да запитам?
- Работя като консултант - отвърна Кел, който отново се бе вживял в алтер егото си. - Имаме влиятелни клиенти, които не биха желали информация за бизнеса им да попадне където не трябва. - Той си припомни няколкото безкрайни секунди, през които се бе взирал в екрана на лаптопа си в хотелската стая, вероятно под наблюдението на френска скрита камера. - Лошото е, че все забравям скапаната парола, толкова е дълга, дяволите да я вземат!
- Разбира се - каза Люк, който не бе помръднал от мястото си.
- Нещо друго да ви интересува? - попита Кел, като погледна през рамо към „Бенедикт Волтер“ с надеждата по този начин да му подскаже, че марсилската полиция е на косъм от навлизане в личното му пространство. - На мен всичко ми изглежда наред.
Това се оказа достатъчно. Вдигайки замислено ръка, за да се почеше по вече липсващата брада, Люк пристъпи към прозореца в дъното на стаята, откъдето се виждаше задният двор на сградата. Докато потропваше с пръсти по стъклото, Кел се питаше какъв ли ще е следващият му ход. Дали французите се бяха убедили в невинността му? Едва ли можеха да го свържат по някакъв начин с Амилия или Мало.