- Какво правите в Марсилия, мосю Юнияке?
Инстинктът подсказваше на Кел да напомни, че вече е отговарял на този въпрос, и то неведнъж след нападението, но това би означавало да се поддаде на провокацията.
- Бях в Тунис на почивка. Снощи се върнах с ферибота.
Люк се обърна с лице към него.
- И на ферибота не сте срещнали някого, който може да ви е станал враг? Който с имал причина да ви проследи в Марсилия и да ви нападне?
Това не беше тактиката, която Кел бе очаквал. Накъде ли биеше Люк с тези въпроси?
- Не, не смятам. В бара се заговорих с някаква семейна двойка, после, докато чакахме да слезем, и с някакви други. Иначе не съм общувал с никого. Повечето време си четях в каютата.
- Никакви спречквания? Никакви проблеми по време на пътуването?
Кел поклати глава.
- Никакви. - Беше едва ли не съмнително лесно. - Никакви спречквания - повтори той и направи гримаса от болка; коляното му се обаждаше.
В една стая наблизо някакъв мъж внезапно повиши глас в пристъп на гняв, сякаш се бяха отнесли несправедливо с него. После сградата отново утихна.
- Казахте на колегата, че пътувате за Париж?
Това беше грешка. Кел бе споделил тази информация с Лоран преди пристигането на Люк. Очевидно онзи бе подслушвал официалния разпит.
- Да. Имам клиент в Париж, който може би ще е в града през следващите няколко дни. Мислех да се видя с него. Ако не се засечем, продължавам направо за дома.
- За Рединг?
- Да, през Лондон.
Кел усети, че започва да му писва от този безплоден разпит и от кухото перчене на Люк. Очевидно нямаха за какво да се хванат. Искаше му се да се махне от тази задушна стая, да остави зад гърба си дългия следобед на насилие и бюрокрация. Искаше да открие Мало.
- Е, на добър час, мистър Юнияке - каза рязко Люк, явно стигнал до същия извод за безплодността на разпита. - Съжалявам за неудобството, което ви причинихме. Наистина! - Той допълни странното си извинение с многозначителен поглед, зареден със скрит смисъл, който Кел не успя да дешифрира. - Моят колега Лоран ще ви закара до хотела. Благодаря ви за времето, което ни отделихте. Надявам се да прекарате приятно остатъка от престоя си във Франция.
41.
Кел помоли Лоран да го остави на ъгъла на Рю Бретьой и Ке де Белж, за да се поразходи покрай старото пристанище на път към хотела. Вече закъсняваше с повече от час за срещата с Мадлен Брив и искаше да отмени вечерята с извинението, че е бил обран и пребит. Нищо нямаше да излезе от една такава среща - ДЖСЕ държаха всички карти, само дето щеше да му се наложи още няколко часа да се прави на Стивън Юнияке.
Мадлен обаче не отговаряше и Кел остави дълго съобщение на гласовата й поща, с което се извиняваше за провалената вечеря и й описваше случилото се в „Ла Сите Радийоз“. След като изрази надежда, че може някой ден пак да се видят, той й пожела щастливо завръщане в Тур.
Вечерно време пристанището беше пълно с разхождащи се двойки, издокарани туристи и деца, които хвърляха монети в краката на отегчени улични музиканти. Сергиите, на които през деня търговци излагаха риба в корита с лед, отдавна бяха прибрани; увеселителни корабчета разтоварваха последните екскурзианти от Каланк и Шато д’Иф. На Ке де Белж Кел си купи карта и се заоглежда за уличен телефон. Първите два, които видя, бяха разбити от вандали, но в една пресечка до северния край на Рю Тубано, срещу затворената, със спуснати щори аптека, откри изправна кабина на Франс Телеком. Затвори вратата след себе си, остави чантата на пода и набра номера на таксиметровата компания, в чиято кола Мало се бе качил от фериботното пристанище.
На петото позвъняване отговори женски глас и Томас Кел влезе в ролята, която си бе определил.
- Здравейте. Надявам се да ми помогнете. - Още в гимназията учителят на Кел го бе осведомил, че френският му звучал като на британски пилот на „Спитфайър“, извършил аварийно кацане в Нормандия, и сега той се напъна да произведе същия ефект. - Бях в Марсилия миналата седмица и наех едно от вашите таксита пред „Ше Мишел“ в единайсет и половина в петък вечер. Бял мерцедес. Шофьорът беше от Западна Африка, извънредно приятен човек.
- Може да е бил Арно, или Бобо, евентуално Даниел...
- Да, може би. Знаете ли кого имам предвид? Беше на около петдесет, петдесет и пет.
- Е, значи е бил Арно.
- Да, именно.
- И какво?
- Ами аз съм англичанин...
- Да, познах.
- И работя за „Лекари без граници“. Арно ми даде визитката си, понеже му обещах да се свържа с него във връзка с негови приятели в Кот д’Ивоар, за които се притеснява.