- Аха...
Това беше достатъчно. Първият намек за евентуално нарушение на човешките права извади диспечерката от първоначалното й безразличие.
- Само че му загубих картичката и сега няма как да му се обадя. Ще бъдете ли така добра да го помолите да ми позвъни тук, в Лондон... но ако това ще му излезе скъпо, имате ли негов телефон или имейл, по който бих могъл да се свържа с него в Марсилия?
Като лъжа не беше кой знае какво, но Кел достатъчно добре разбираше френския манталитет, за да е наясно, че едва ли биха му отказали исканата информация само с мотива, че са длъжни да опазват личните данни на Арно. В най-лошия случай диспечерката щеше да му поиска номера с обещанието да предаде на шофьора да му се обади. В най-добрия щеше да му даде номера на Арно и той щеше сам да се свърже с него.
- Тази вечер той не е на работа - каза тя, което изпълни Кел с надежда, че е избрала втория вариант.
- Няма проблем - отвърна Кел. - Мога да му звънна в понеделник, когато ще съм си на бюрото. И бездруго всички файлове са в служебния ми компютър.
- Изчакайте, моля.
По линията се чу музика; не беше ясно дали диспечерката го бе поставила на изчакване, за да поеме друго обаждане, или бе тръгнала да търси номера на Арно. След трийсет секунди обаче Кел отново чу гласа й.
- Имате ли писалка?
- Да. - Кел се усмихна самодоволно. - Много ви благодаря, че си направихте труда. Арно ще остане доволен.
По звуците в слушалката Арно се намираше в пълно заведение или бистро и не беше особено ентусиазиран да разговаря с непознат в девет и половина в неделя вечерта.
- Кой? - попита за трети път той, докато Кел му обясняваше, че е британски журналист, който се интересува от един от неговите пътници и е готов да му плати петстотин евро само за един разговор на чаша бира.
- Кога, сега? Тази вечер?
- Да, сега. Спешно е.
- Сега не може, приятел. Сега си почивам. Може би не е зле и ти да направиш същото.
От една съседна сграда бе излязъл човек и форсираше мотопеда си току до кабината; Кел трябваше да крещи, за да го чуват.
- Ще дойда при теб - каза той. - Само ми кажи къде си. Ще дойда до дома ти. Няма да ти отнема повече от десет минути.
В слушалката настъпи съсредоточено мълчание, което Кел реши да наруши.
- Ало? Още ли си на телефона?
- Да. На телефона съм. - Арно се радваше, че е обект на внимание.
- Хиляда - каза Кел. Парите на Маркан бяха на привършване.
Това свърши работа. След още малко размисъл Арно каза:
- Кой точно пътник имаш предвид?
- Не по телефона - отвърна Кел. - Ще ти кажа, като се видим.
След четирийсетминутно пътуване с такси, което му струваше четирийсет и пет евро, Кел се озова дълбоко навътре в Картие Hop, на километри от яхтите, аудитата и вилите с тенис кортове, сред безрадостен пейзаж от сиви жилищни блокове и засипани с боклук улици - всичко онова, което Льо Корбюзие, замаян от своя визионерски идеализъм, учудващо бе пропуснал да предвиди.
Арно пиеше пастис в някакво бистро в мазето на един такъв сив бетонен блок, около който се навъртаха отегчени мършави младежи по анцузи и последен модел маратонки. Един от прозорците беше счупен, върху другия бе спусната метална ролетка, върху която имаше надпис със спрей: MARSEILLE CAPITALE DE LA CULTURE ou DU BETON. Кел поръча на шофьора да го чака на улицата и през шпалир от любопитни погледи, подвиквания и цъкания с език влезе в вътре. Ако бе очаквал появяването му да предизвика мъртва тишина, в която да се чуе притварянето на летящите врати зад гърба му като във филм за Дивия запад, бе му съдено да преживее известно разочарование. Изцяло африканската клиентела на заведението го посрещна с празни погледи и безразлични кимания. Може би накуцването и прясно разцепената вежда му придаваха вид на човек, сполетян от достатъчно беди.
- Тук съм - провикна се Арно, който седеше на бара под колаж от снимки на марсилски футболисти, бивши и настоящи. На отсрещната стена имаше плакат на Лилиан Тюрам, Патрик Виейра и Зинедин Зидан, стиснали Световната купа ’98, а встрани от него - карикатура в рамка на Никола Capкози с гротескно високи токове, избодени с джобно ножче очи и добавен с химикалка фалос, стърчащ от панталоните. Арно се надигна от стола си. Беше едър, добре сложен, поне 100-110 килограма. Без да каже дума, той даде знак на Кел да го последва до една гетинаксова маса в дъното на заведението, под телевизора, закрепен за стената. Двамата се здрависаха над пепелника, пълен с фасове и изплюти дъвки, и седнаха един срещу друг. Дланта на Арно беше суха и мека, лицето му бе лишено от добродушие, но не и от благородство. С тъмните си безстрастни очи приличаше на бивш деспот от школата на Иди Амин, принуден да живее в изгнание. Нищо чудно. Съгласявайки се да говори с Кел, Арно щеше да си навлече подигравките на приятелите си, но пък хиляда евро за десет минути си струваха унижението.