- Значи си журналист, а?
- Точно така.
Арно не попита от кой вестник. Разговаряха на френски, акцентът на Арно беше труден за определяне.
- И искаш да ме питаш за някого?
Кел кимна. В този момент пуснаха телевизора и отговорът му бе отчасти заглушен от коментара на баскетболен мач. Може би Арно предварително бе дал указания в тази посока, за да могат да говорят на спокойствие, или пък по този начин управителят показваше неодобрението си.
- Тази сутрин взе пътник от фериботното пристанище.
Мъж малко над трийсетте, който беше пристигнал от Тунис.
Арно кимна, но не беше ясно дали си спомня. Беше облечен със синя памучна риза с копчета на яката и извади от джобчето пакет „Уинстън“.
- Пушиш ли?
- Разбира се - отвърна Кел и си взе цигара.
Настана кратка пауза, през която Арно запали цигарите им - първо своята - и се наведе напред.
- Нещо притеснява ли те тук? Изглеждаш ми притеснен.
- Така ли? - Кел знаеше, че езикът на тялото му изобщо не говори за притеснение, и реши, че Арно нарочно го дразни. - Странно. Тъкмо си мислех какво културно заведение е това.
- Ъ?
Кел погледна към бара. На съседната маса имаше недоядена купа спагети; двама старци играеха табла до вратата.
- Човек може да си поръча еспресо. Пуши се. Храната мирише добре. - Той погледна Арно право в очите, за да покаже, че не му е до игрички. - Бил съм на места, където не се сервира алкохол, а жените нямат право да седят с мъжете. Свикнал съм с крайпътни бомби и снайперисти, които могат да те гръмнат само защото си бял. Притеснявам се на места като Багдад, Арно. Или Кабул. Нали разбираш?
Бившият деспот се намести на стола си, пластмасата изскърца под тежестта му.
- Спомням си го.
На Кел му трябваха секунда-две, за да се сети, че имаше предвид Мало.
- Знаех си аз, че ще го помниш. Би ли ми казал къде го закара?
Арно издиша облак дим покрай ухото му.
- Това ли е? Само това ли искаш да знаеш?
- Това е всичко, което искам да знам.
Арно се намръщи, меките му черни скули се изопнаха под очите. Момче на петнайсетина години от смесена раса, нито черно, нито бяло, дойде до масата и попита Кел дали ще пие нещо.
- Не, благодаря.
- Поръчай си нещо - настоя Арно.
Кел дръпна от цигарата си.
- Е, хубаво. Една бира.
- Un biere, Пеп - каза Арно, сякаш поръчката на Кел имаше нужда от превод. Той вдигна ръка и се почеса по врага. - Беше дълъг курс, за много пари.
- Колко дълъг?
- Върнах се преди два часа. Ходихме до Кастелнодари.
- Кастелнодари? Това е до Тулуза, нали?
- Виж го на картата.
Беше ред на Кел да изстреля дим в лицето му.
- Ти ми кажи.
- Дай парите.
Кел извади от джинсите си плика с парите и го бутна към него през масата.
- И така, Арно. Срещу хиляда евро ще ми кажеш ли къде е Кастелнодари?
Таксиджията се усмихна; тази игра му харесваше.
- На запад от тук. Може би на три часа по магистралата. След Каркасон.
- В града ли го остави? Спомняш ли си адреса?
- Нямаше адрес. - Арно натъпка плика в джоба на панталона си и може би от допира с парите изведнъж стана по-разговорлив. - Всъщност беше доста Странно. Поиска да спра в покрайнините на едно село на десет километра южно от Кастелнодари. Направо на отбивката, насред полето. Каза, че щели да го вземат оттам.
Кел зададе очевидния въпрос:
- А защо просто не го закара където е трябвало да отиде?
- Каза ми, че и той не знаел адреса. Не исках да се карам с него, какво ме интересува къде отива! Чакаше ме дълъг път обратно до Марсилия. Исках да се прибера и да видя дъщеря си.
Кел се подвоуми дали да не разпита за семейството му, за да го предразположи, но се отказа - едва ли си струваше.
- А през останалия път? - попита той. - Разговаряхте ли? Той каза ли ти нещо?
Африканецът се усмихна; зъбите му бяха жълти от възрастта и лошата хигиена.
- Не, мъжки. - Той поклати глава. - Тоя тип не разговаря с мен. Дори не ме погледна. През повечето време спа или зяпа навън през прозореца. Типичен расист. Типичен французин.
- Мислиш, че е бил расист?!
Арно не обърна внимание на въпроса и на свой ред попита:
- Е, кой е той? Защо някакъв британски вестник се интересува от него? Откраднал ли е нещо? Да не е чукал принцеса Кейт или нещо такова?