Арно се засмя гръмогласно на собствената си шега. Кел не беше монархист, но остана сериозен.
- Ей така, просто се интересуваме. Ако имах карта, щеше ли да ми покажеш къде точно го остави?
Арно кимна. Кел зачака. Поседяха в мълчание известно време, докато стана ясно, че и Арно чакаше нещо.
- Е? - каза Кел. - Имаш ли карта?
Арно скръсти ръце на гърдите си.
- За какво ми е карта тук? - попита той, поглеждайки към пода, където коричка от отдавна изяден сандвич бавно мухлясваше под скъсания кожен стол. Кел нямаше сигнал на телефона си и не му остана друго, освен да излезе от бистрото, да премине обратно през шпалира от младежи по анцузи и улични кучета. Откри чакащото такси и почука на прозореца. Шофьорът се събуди от дрямката си, прозорецът се смъкна и Кел го попита дали може да му услужи с карта на Франция. Тази несложна молба бе посрещната с нескрито презрение, защото изискваше от шофьора да слезе от мерцедеса и да направи няколко крачки до багажника.
- По-добре си я дръж вътре, в колата - посъветва го Кел и се върна в бистрото.
Арно пое картата от ръката му, провери в индекса, намери Кастелнодари и посочи с пръст приблизително къде бе оставил Франсоа Мало.
- Ето тук. - Дебелият му показалец с изгризан нокът временно закри точното местоположение. Кел взе картата и си записа името на селото: Сал сюр л’Ер.
- И, викаш, той слезе на отбивка? Насред полето?
Арно кимна.
- Нещо по-конкретно спомняш ли си да имаше наоколо? Църква? Игрище?
Арно поклати глава, сякаш разговорът започваше да го отегчава.
- Не. Някакви дървета. Глуха провинция, разбираш ли? - Той произнесе думата „провинция“, сякаш беше обиден термин. - Когато обърнах да се връщам, си спомням, че след около минута минах покрай някакви кофи за разделно събиране на боклук. Това ти дава разстоянието от последната къща на селото.
- Благодаря ти - каза Кел. Той бръкна в джоба си и му подаде номера на Маркан през масата. - Ако се сетиш още нещо...
- Ще ти позвъня. - Арно плъзна листчето в джоба на ризата си при цигарите. По тона му Кел усети, че това едва ли ще се случи. - Какво ти е на окото? Моят пътник ли те удари?
- Един от приятелите му - отвърна Кел и се надигна. Бирата му беше пристигнала, докато вземаше картата от таксито. Той остави монета от две евро върху плота, макар да не я бе докоснал. - Благодаря, че се съгласи да се срещнем.
- Няма нищо. - Арно не си даде труда да стане, само протегна ръка да се здрависа, като с другата се потупа по джоба. - Трябва да благодаря на твоя британски вестник. - Той отново се усмихна с жълтите си зъби. - Много са щедри. Чудесен подарък.
42.
В хотела го очакваше телефонно съобщение от Мадлен Брив. С раздразнен тон тя го уведомяваше, че съжалява за нападението в „Ла Сите Радийоз“, но беше ядосана, че Юнияке не я бе информирал по-рано за отмяната на уговорката им. Заради него бе пропаднала единствената й вечер в Марсилия.
- Очарователно - каза Кел пред празната стая, докато се питаше дали Люк все още го подслушва.
През нощта спа добре, по-добре от когато и да било след началото на операцията, а на сутринта закуси прилично в ресторанта на хотела, след което освободи стаята си и намери интернет кафене на един хвърлей от гара „Сен Шарл“. Лаптопът му беше напълно безполезен - другарчетата на Люк положително му бяха инсталирали проследяващ чип или софтуер, който да регистрира всеки удар по клавишите. Но той знаеше, че междувременно Елза Касани му е изпратила документ по имейла, който съдържаше досието на Мало, съставено от нея. Към файла имаше кратко съобщение: Обади се, ако имаш въпроси - х. Кел отпечата всичко с помощта на обилно намазания с гел за коса, но иначе хиперефикасен келнер с пиърсинг на езика.
На гарата имаше „Макдоналдс“. Кел си купи чаша горещо кафе, намери свободна маса и се зае с изровеното от Елза.
Тя се бе справила отлично: в доклада се съдържаше информация за основното училище на Мало, за колежа в Тулон, където бе следвал информационни технологии; беше открила и името на фитнес клуба му в Париж. На снимката на Мало, изпратена от Маркан, бяха двама от колегите му от счетоводната къща в Брест, които междувременно били привлечени на работа от по-голяма корпорация в Париж, в чиято централа бе работил самият Мало. Елза бе открила две банкови сметки на негово име, както и данъчните му декларации за последните седем години; тя пишеше, че според нея нямало „аномалии“ във финансовите му дела. Плащал си сметките редовно, живеел под наем в апартамент в 7-и арондисман малко повече от година, карал рено меган втора ръка, купено в Бретан. Що се отнася до приятели и гаджета, от службата и фитнес клуба го описвали като затворен мъж, който не общувал почти с никого. Елза дори се бе свързала по телефона с шефа на Мало, който я уведомил, че „бедният Франсоа“ бил в продължителен отпуск заради семейната трагедия. Доколкото можеше да каже, Мало нямаше профил в социални мрежи под собственото си име, а имейлите му редовно се сваляли на сървър, който Елза не била в състояние да пробие. Без помощта на Челтнам нямало как да подслушва телефонните му разговори, но успяла да прихване една потенциално интересна размяна на имейли между Франсоа Мало и някакъв индивид, регистриран в домейна „Уанаду“ под името „Кристоф Дьолестр“, за когото допускала, че е негов приятел или роднина. Елза бе прикачила цялата кореспонденция между тях в папката.