Той обичаше това място, което за него олицетворяваше сърцето и душата на някогашния Париж, но днес усети, че едва ли не го мрази тъкмо защото му напомняше за съпругата, с която бяха разделени и която вероятно в този момент седеше в първа класа в самолета за Калифорния, пред блюда, подобни на сервираните тук, отпиваше от същите вина - и всичко това с парите на Ричард Куин. От Гар дьо Лион той бе оставил съобщение на гласовата й поща, молейки я да отмени пътуването си. Малко след това тя бе позвънила, за да му каже, че е в таксито за „Хийтроу“. В гласа й бе доловил отегчено тържествуваща нотка и обзет от мощен прилив на ревност, за малко не бе позвънил на Елза в Италия и не я бе поканил в Париж с надеждата, че компанията на една млада жена ще смекчи някак унижението, което бе преживял. Вместо това бе взел такси за „Лип“, поръчал си бе бутилка от най-скъпото вино и сега обмисляше стратегията си по отношение на Дьолестр.
След час, вече изпил бутилката, Кел плати сметката си, пресече улицата за едно еспресо в „Кафе Флор“, после взе метрото до 17-и арондисман, където знаеше малък дискретен хотел на Рю Вернике.
Имаше свободна двойна стая и той я нае под името Юнияке - седмото му легло за седем поредни нощувки. Миниатюрната стаичка беше на втория етаж и имаше яркочервени стени, репродукция на Хуан Миро до вратата на банята и прозорец, гледащ към неголям вътрешен двор. Позамаян от изпитата по обедно време бутилка вино, Кел не си даде труда да разопакова багажа си, а вместо това излезе навън в слънчевия следобед и тръгна на изток, към Монмартр. Носеше фотоапарата със себе си и направи няколко снимки под ослепителното лятно слънце - сцени от кафенетата, улични лампи от ковано желязо, купчини пресни плодове и зеленчуци във витрините на магазините, - като същевременно използваше възможността, за да се обръща и заснема лицата на пешеходците наоколо. Макар да беше сигурен, че след Марсилия ДЖСЕ бяха загубили интерес към Стивън Юнияке, фотоапаратът си беше възпиращо средство срещу проследяване; впоследствие той щеше да сравнява лица и номера на коли, за да открие евентуална опашка.
Към шест вече бе стигнал на Рю Ламарк - основна артерия в подножието на базиликата „Сакре Кьор“. Според доклада на Елза Дьолестр живееше в партерен апартамент на ъгъла на Рю Даруин и Рю де Сол. Кел заслиза по стръмните каменни стълби. По средата на пътя си се спря, погледна назад към „Ламарк“ и изщрака бърза поредица от снимки като любител фотограф, опитващ се да улови чара на Париж. След това се обърна на другата страна и насочи телеобектива към колоните от паркирани от двете страни коли по протежение на Рю де Сол, опитвайки се да открие екип за наблюдение. Всички коли изглеждаха празни; както и предполагаше, нито една разузнавателна агенция не притежаваше ресурсите да следи всеки роднина и приятел на Мало. В подножието на стълбите, на броени метри от входната врата на Дьолестр, Кел вдигна глава и огледа насрещните сгради по Рю Даруин, като си каза, че дори в някой от апартаментите да имаше наблюдатели, едва ли би могъл да ги забележи. Реши да се довери на късмета си и да рискува. Заобиколи цялото каре, като тръгна по Рю де Сол и се върна по Рю Даруин откъм запад. Кварталът беше оживен, старици се връщаха от пазар, деца се прибираха от училище, придружавани от родителите си. Кел се приближи към вратата на Дьолестр с надеждата, че Кристоф си беше вкъщи.
Чу бебето, преди да го бе видял през отворения прозорец на приземния етаж. В една малка полутъмна стаичка привлекателна тъмнокоса жена, вероятно с испански или италиански произход, друсаше в ръцете си плачещо бебе.
- Мадам Дьолестр? - попита той.
- Oui?
- Вкъщи ли е съпругът ви?
Жената хвърли бърз поглед вдясно от себе си, после очите й отново се насочиха към непознатия на улицата. Кристоф Дьолестр беше в стаята при нея. Той се изправи и пристъпи към прозореца, като застана пред съпругата и детето си, сякаш подсъзнателно искаше да ги защити.
- Какво обичате?
- Идвам във връзка с Франсоа Мало - каза на френски Кел и протегна ръка през прозореца. - Става дума за пожара. Може ли да вляза?
44.