Снимката от „Фейсбук“ лъжеше. Кристоф Дьолестр беше избръснал мустаците и козята си брадичка, качил бе петнайсетина килограма и вече не носеше огромни слънчеви очила. Големите му кафяви очи гледаха непринудено, подпухналото му лице носеше следите на безброй безсънни нощи. Облечен беше със светъл ленен панталон, маратонки и синя памучна риза. Кел бе въведен в дневната и поканен да седне на канапето, покрито с проядено от молци вълнено одеяло. Кристоф затвори прозореца към улицата и представи жена си, която изгледа Кел с присвити очи, докато се здрависваше с него. Кел забеляза, че тя притисна още по-силно бебето към гърдите си, сякаш присъствието на непознатия в дома й я тревожеше.
- За застраховката ли става въпрос? - попита тя. Казваше се Мария и говореше френски с испански акцент.
- Не - каза той, като кимна приятелски на детето, за да предразположи Мария.
- Казахте, че името ви е Том? Англичанин ли сте? - Кристоф като че ли с радост се бе съгласил да пусне Кел в дома си, може би за да наруши еднообразието, наложено от грижите за малко дете. Но сякаш вече се разкайваше за решението си; държането му бе станало по-резервирано. - Откъде знаете за пожара?
- Ще бъда откровен - каза Том.
Детето бе престанало да плаче. Кити. Кръщелницата на Мало.
- Аз работя за МИ6. Знаете ли какво е това?
Настана мълчание. Семейство Дьолестр се спогледаха.
Разузнавачите рядко разкриват самоличността си, но при дадени обстоятелства и определени психологически параметри споменаването на МИ6 имаше същия ефект като изваждане на полицейска значка на местопрестъпление.
Мария първа се окопити.
- Вие шпионин ли сте?
- Аз съм служител на британското разузнаване. Може да се каже, че да, шпионин съм.
- И какво искате от нас? - Кристоф изглеждаше уплашен, сякаш Кел представляваше пряка опасност за съпругата и дъщеря му.
- Няма защо да се тревожите. Искам да ви задам няколко въпроса за Франсоа Мало.
- Какво за Мало? - обади се рязко Мария, която трудно можеше да устои на импулса да покаже присъщото на латиноамериканците презрение към властта и институциите. - Кой ви праща? Какво искате?
В малката дневна беше станало задушно и Кити започна да хленчи. Може би бе усетила нарастващото недоверие, враждебността в обикновено благия и успокояващ глас на майка си.
- Извинявам се, че дойдох неканен в дома ви. Но е важно френските власти да не узнаят, че съм бил днес тук.
Кристоф реши, че не е редно дъщеричката му да присъства на тази сцена; той я пое от ръцете на Мария и през кухнята я пренесе в съседното помещение - детска стая или спалня. Мария не изпускаше Кел от поглед, тъмните й очи бяха студени и подозрителни.
- Бихте ли ми казали още веднъж името си? - попита тя. - Искам да си го запиша.
Кел изпълни желанието й, като й продиктува трите си имена буква по буква. Когато се върна от съседната стая, Кристоф се изненада да види жена си, наведена над кухненската маса, да пише нещо върху лист хартия.
- Не ми е приятна цялата тази история - каза той, сякаш междувременно бе получил инструкции отнякъде и бе придобил самоувереност. - Казвате, че сте от МИ6, но ми се струва, че лъжете. Какво искате? Мисля, че сгреших, като ви пуснах да влезете.
- Не ви желая злото - каза Кел, но френският сякаш му изневеряваше. Подтекстът, който се бе опитал да вплете в отговора си, не стигна до Мария, която счете за нужно да се намеси.
- Оставете ни на мира - каза тя. - Не искаме да имаме нищо общо с вас.
- Така е - добави Кристоф, придобил кураж от твърдия тон на жена си. - Допуснахме грешка. Ако искате да ни разпитате, обърнете се към полицията...
- Седнете! - Кел още беше ядосан на Клеър, а сега започваше да губи търпение и към семейство Дьолестр.
Повече не можеше да сдържа нервите си, маската му на възпитана добронамереност се пропука; сети се за голия Ясин, привързан към стола в Кабул, за насълзените му от страх очи. Младото семейство французи реагираха на внезапната смяна на тона му, сякаш бе извадил пистолет. Кристоф направи крачка встрани и се отпусна в креслото. На Мария й трябваше повече време, но втренченият немигащ поглед на Кел накрая надделя и тя приседна до масата.
- Какво искате? - попита тя.
- Защо сте толкова дефанзивни? Има ли нещо, което трябва да знам? - Кристоф отвори уста да отговори, но Кел го прекъсна: - Странно, че не се интересувате къде е Франсоа сега. Как ще ми обясните това? Аз пък си мислех, че е най-близкият ви приятел.
Кристоф изглеждаше объркан, като пътник във влака, който внезапно се е събудил от дрямка и не знае къде се намира. Умореното му бледо лице на човек, който рядко излиза навън, остана безизразно, докато съзнанието му се опитваше да смели току-що казаното от Кел.