- Знам къде е Франсоа - отвърна той, събрал малко кураж. Дясната му ръка стискаше подлакътника на креслото, кокалчетата му бяха бели от усилието. По челото му беше избила пот.
- Е, къде е?
- Защо да ви казваме? - Мария погледна смаяно съпруга си, който поклати глава сякаш за да я предупреди, че нямаше полза от по-нататъшна съпротива. - Казвате, че сте шпионин, но може да работите за онзи журналист, който ни се обади след убийството. Вече му казахме всичко, и то неведнъж. Не желаем да говорим повече за случилото се.
Кел стана и пристъпи към нея.
- Откъде-накъде журналист ще се преструва на шпионин? Такъв глупак ли ви изглеждам? - Въпросът му беше риторичен; семейство Дьолестр не отговориха. - Ще бъда откровен с вас. Възможно е Франсоа да се намира в сериозна беда. Искам да знам дали в последно време е бил във връзка с вас. Искам да видя кореспонденцията ви.
Мария изсумтя презрително. Кел не можеше да не се възхити от смелостта й.
- Това са лични съобщения! - каза тя. - Как така ще ги четете?! Нямате право да...
Кел я прекъсна на средата на изречението:
- Спи ли Кити? - Той направи крачка към детската стая, сякаш възнамеряваше да им вземе детето. На Мария й бе нужна част от секундата, за да осъзнае какво бе казал.
- Откъде знаете името на дъщеря ми?
Кел се обърна към Кристоф, който претегляше шансовете си за успех, ако го нападне с юмруци.
- Какво стана с книгите, които Франсоа ви бе обещал в имейла си от Тунис? Пристигнаха ли? Ами „чичо Франки“? Дойде ли да види кръщелницата си?
Дьолестр се опита да стане от креслото, но Кел направи крачка към него.
- Не мърдай! - Беше отново с Ясин, усещаше властта си, познатата жажда за мъст и информация, но се овладя с усилие на волята. - Не искам този разговор да протече по трудния начин. Опитвам се да ви покажа, че рано или късно получавам всичко, което ми трябва. Разчитам на съдействието ви, за да не се налага да нарушавам закона. Ако имах избор, не бих губил дни в подслушване на личните ви телефонни разговори. Не бих искал от бюрото на МИ6 в Париж да ви следят навсякъде, да проникват в компютрите ви, да наблюдават приятелите ви. Но ако се наложи, и дотам ще стигна, защото заради целта, която преследвам, си заслужава да наруша закона. Разбирате ли? - Кристоф го гледаше объркано, като дете, станало обект на агресия в училищния двор. - Чувствайте се поласкани, че подхождам честно към вас. Има труден начин да постигна целта си, има и лесен, при който ще ви оставя на мира и никой повече няма да ви закача.
- Кажете ни какъв е лесният - отвърна тихо Мария; нейната капитулация сложи край на съпротивата на Дьолестр.
- Трябва ми снимка на Франсоа - каза той. - Имате ли?
Той подозираше, че знае отговора на въпроса си, както се и оказа. Кристоф се размърда на стола, поклати глава.
- Загубихме всичко в пожара. Всичките ни албуми, всички снимки. Нямаме снимка на Франсоа.
- Разбира се. - Кел отиде до прозореца и погледна навън към Рю Даруин. От улицата идваше миризма на дизел. - А онлайн? - попита той. - В „Туитър“ или „Фейсбук“? Там имали?
Мария наклони глава на една страна и изгледа озадачено Кел, сякаш се бе натъкнал на съвпадение.
- Кристоф не може да влиза в профила си във „Фейсбук“ - обясни тя. - От един месец е неактивен.
- Обадих им се - каза Кристоф; и двамата гледаха обвинително Кел, сякаш той му бе хакнал профила. - Опитах се да си сменя паролата. Успях веднъж да вляза, но всичките снимки на приятелите ми бяха изчезнали заедно с имената и биографиите им, моята биография също.
- Изтрити, така ли?
- Изтрити. Също и имейлите ми, и профилите ми в „Дропбокс“ и „Фликър“. След пожара всичките ми профили в интернет се скапаха. Всичко изчезна. Останала ми е само обикновената електронна поща, за да общувам с приятелите си. Всичко друго е аут.
Покрай прозореца премина с грохот мотоциклет, взе завоя и продължи с пълна газ по Рю де Сол.
- Имаш ли представа защо? - И този път Кел знаеше отговора на въпроса си: ДЖСЕ бяха извършили компютърна атака срещу семейство Дьолестр, заличавайки всякакви следи от връзката им с Франсоа Мало. Пожарът вероятно беше черешката на тортата; не беше изключено онези да са искали да ги изгорят живи.
- Нямам представа - отвърна Мария, после поиска разрешение да отиде в детската стая, за да нагледа Кити. Кел направи демонстративен жест на добра воля, разперил ръце с дланите нагоре: Разбира се, че може. Домът е твой. Прави каквото искаш. Тя се върна след минута, държейки нещо зад гърба си. Кел си помисли, че е нож, но тя му показа шише с бебешко мляко.