КД: [Неразбираемо]
ТК: В кой арондисман се намира?
МД: Кое?
КД: „Пер Лашез"? В двайсети, мисля.
ТК: Не, в четиринайсети?
КД: Какво?
ТК: Сигурен ли си, че погребението е било в двайсети арондисман? А не в Монпарнас?
КД [Чува се и гласът на МД] : Да.
ТК: Помните ли датата?
КД: Разбира се. Беше петък. Двайсет и първи или двайсет и втори, не мога да кажа със сигурност.
46.
Това, че Филип и Жанин Мало бяха погребани на две различни места, потвърди подозренията на Кел, че Амилия бе станала обект на мащабна измама, организирана от ДЖСЕ. Имейлите, които Кристоф бе получил от Франсоа („Франки изобщо не е сантиментален. Сякаш е станал член на някаква секта“), почти сигурно бяха написани от друг човек. Кел освободи стаята си в хотела и се приготви да отпътува за Лондон, където щеше да се срещне с Амилия, за да й съобщи лице в лице ужасната истина за онова, което й бяха причинили.
В ранните години на кариерата му завръщането в родината винаги бе изпълвало Кел с радостен трепет. Независимо дали се прибираше от тайна среща в Бон или Виена или по-продължителна операция зад граница, със стъпването си на английска земя той винаги бе изпитвал едно и също приповдигнато усещане за собствена значимост. Преминавайки през салоните на „Хийтроу“ или „Гетуик“, Кел се движеше с чувство на превъзходство сред тълпите от простосмъртни като служител на тайните служби на нейно величество. Подобна арогантност, подобно високомерие отдавна вече му беше станало чуждо. Той не се чувстваше богопомазан, не претендираше, че заема някакъв по-висок обществен статут. Беше просто различен от околните. Към края на кариерата си в МИ6 дори бе завиждал на обикновените хора от собственото си поколение, за простичкия им живот. Как ли би се чувствал, питаше се той, ако можеше да живее без лъжи, без постоянна двойственост и лицемерие, без съмнението във всички и в себе си, което беше основна черта на шпионския занаят?
Навремето го бяха вербували заради чара и лукавството му; той го знаеше. Беше се издигнал до най-висшия ешелон в служебната йерархия благодарение на богатото си въображение и умението си да заблуждава. Но безкрайните изисквания на работата - нуждата винаги да е поне с крачка по-напред от конкуренцията - и особено все по-тежкото бюрократично бреме, наложено върху разузнаването след атентатите на 11 септември, изпиваха силите му. Понякога Кел приемаше случилото се в Кабул като дар от Бога. Скандалът го бе принудил да напусне официално точно когато беше готов да скочи през борда.
В този смисъл един шпионин на четирийсет и две с нищо не се различаваше от един счетоводител на същата възраст. В определен момент от живота си и двамата изпитваха нужда от промяна, усещаха, че повече не могат да живеят постарому, копнееха да направят своя удар, да натрупат някакви по-сериозни пари, преди да е станало късно. Главният готвач си купуваше собствен ресторант. Банкерът създаваше свой рисков фонд. А шпионинът? Процентът на напускащите Службата след четирийсет и пет годишна възраст нарастваше тревожно и необратимо. Каймакът - хора като Амилия - оставаха още няколко години с надеждата да се доберат до най-високия пост, но на останалите видимо им писваше да играят играта и насочваха силите си към частния сектор, където си намираха топли местенца във финансите или в петрола, или пък разтваряха телефонните си тефтерчета и набираха номера на благодарния директор на някоя частна бутикова шпионска централа, угаждаща - срещу колосално възнаграждение - на всяка прищявка на олигарси и плутократи по целия свят.
И въпреки това, докато чакаше на опашката влака от „Хийтроу“ за „Падингтън“, на Кел му мина една мисъл, която го бе навестявала вече няколко пъти по време на пътуването му през Тунис и Франция: Преди си губех времето. Беше кроил планове да напише книга, да започне частен бизнес. Защо се бе заблуждавал? Шансовете му да постигне нещо извън света на МИ6 бяха не по-големи от тези да стане баща. Беше като онези закрепостени мъже в сиви вълнени костюми, които преподаваха френски или математика в училищата - двайсет и пет години едно и също, без надежда да промяна, за бягство.
Вече бе говорил с Амилия от една телефонна кабина на Гар дю Hop, като бе използвал картата, купена в Марсилия.
- Том! - бе възкликнала тя. - Колко се радвам да те чуя!
Беше я сварил в кабинета й на Воксхол Крос. Опита се да приключи бързо разговора, понеже не се знаеше кой ги подслушва.