- Трябва да те видя - каза той. - Свободна ли си довечера?
- Тази вечер? - отвърна тя. - Малко късничко ми го казваш. - Кел се почувства като човек, поканил на среща момиче с поне пет по-добри оферти. - Джайлс има билети за театър.
- Не може ли да отиде сам?
Амилия бе доловила притеснението в гласа му, което нямаше нищо общо с нахалството на човек, свикнал да не му отказват.
- Защо, какво се е случило? Нещо с Клеър? Всичко наред ли е?
Кел бе хвърлил поглед навън, към шумната блъсканица около гарата, и бе размислил няколко секунди. Не, нищо не е наред с Клеър. Тя ми къса нервите. В момента пие пино ноар с Джак Желязната пишка някъде в долината Напа. Ах, с каква радост би разказвал с часове на Амилия за проваления си брак!
- Клеър няма нищо общо в случая - каза накрая той. - По тая линия всичко е както си беше. Обаждам ти се по служба. Професионално.
Амилия го бе разбрала погрешно.
- Том, не мога да говоря за Ясин, докато не поема поста следващия месец. Тогава ще седнем да обсъдим как бихме могли да изчистим...
- Не ти се обаждам за Ясин. Никак не съм притеснен за Кабул. - Той си даде сметка, че не й бе честитил официално назначението й. Щеше да го направи някой друг път, при подходящ случай. - Става дума за теб. Трябва да се видим, и то довечера.
- Добре. - Изведнъж Кел долови в гласа й враждебна нотка. Подобно на повечето амбициозни и успели хора, които познаваше, Амилия Левин не обичаше да я командват. - Къде предлагаш?
Кел предпочиташе да се видят някъде навън, но беше завалял дъжд. Нужно му беше място, където да седнат и да разговарят без опасност от подслушване. Къщата на Амилия и собствената му ергенска гарсониера се изключваха, понеже не се знаеше кой е монтирал в тях камери и микрофони. Можеха да отидат в някой частен клуб, до който Кел имаше достъп, стига да приемаха жени. Можеха дори да си наемат стая в лондонски хотел, ако не се боеше, че Амилия може да изтълкува погрешно намеренията му. Накрая тя предложи един офис в Бейзуотър, от който МИ6 имаше ключ.
- Намира се точно зад мола „Уайтлиз“ - каза Амилия. - Ползваме го от време на време. В сградата няма никой след шест, ако не се брои чистачката. Става ли?
- Става.
Тя пристигна пеша и навреме, облечена с обичайното си делово облекло: пола и сако в тон, кремава блуза, черни обувки и семпло златно колие. Кел идваше направо от „Падингтън“ и беше застанал пред сградата на Рийдън Плейс; куфарът и пътната му чанта бяха на стъпалата пред него.
- Отиваш ли някъде? - попита Амилия, като го целуна по двете бузи.
- Не. Връщам се.
47.
Офисът се намираше на четвъртия етаж. С влизането си Амилия изключи алармата. Кел я последва навътре, докато тя щракаше електрическите ключове. Върху редици бюра примигваха компютри, до тях бяха оставени вестници и списания, компютърни слушалки и керамични чаши с недопит чай и кафе; в дъното се виждаше нещо като кухничка. По протежение на стената вдясно на закачалки висяха опаковани в найлоново фолио рокли, сякаш помещението беше съблекалня за модно ревю.
- Що за фирма е това?
- Доставки по каталог.
Амилия прекоси цялото помещение и седна на ниско червено канапе до вратата на кухнята. Кел затвори входната врата зад гърба си, пусна багажа си на пода и отиде при нея.
- И така - рече тя, докато той надничаше в кухнята, - какво ти е на лицето?
- Сбих се. Нападнаха ме.
- Исусе Христе! Къде?
- В Марсилия.
Амилия веднага забеляза съвпадението; през лицето й премина сянка на съмнение, но това трая само част от секундата.
- Бедничкият - каза тя колкото да прикрие реакцията си и зачака да чуе подробностите. Кел нямаше къде да седне, затова закрачи напред-назад, като се чудеше откъде да започне разказа си. Амилия неизменно имаше този ефект върху него - в нейно присъствие той нервничеше, чувстваше се някак неловко, сякаш беше с цяло поколение по-млад.
- В това, което имам да ти разкажа, няма нищо просто и логично - заяви накрая той.
- Че къде ли има? - отвърна тя.
- Моля те! - Кел беше достатъчно разтревожен, за да събере кураж и да даде знак на Амилия да не го прекъсва. - Ще ти разкажа само това, което знам. Фактите.
- За нападението срещу теб?
Той поклати глава. Амилия бе събула обувките си и бе вдигнала крака на канапето; дългите пръсти на стъпалата й с лакирани нокти изпъваха тънката мрежа на чорапите. Той се улови, че ги гледа като хипнотизиран.
- Когато смогнеш да осмислиш всичко, надявам се да разбереш, че съм на твоя страна и целта ми е да те предпазя.
- За бога, Том, хайде, изплюй камъчето!