Той я погледна и си припомни колко щастлива му се бе видяла до басейна, толкова внимателна към Франсоа, толкова спокойна и безгрижна. Какво не би дал, за да не му се налагаше да й отнеме всичко това!
- Пътуването ти до Франция стресна някои хора, направо им светнаха червени лампички.
- Моля?
- Ако обичаш! - Кел вдигна ръка, за да покаже, че е готов да й обясни всичко, но когато той реши. - Саймън и Джордж започнаха да нервничат. Не разбираха какво те е накарало да заминеш толкова спешно, практически без предизвестие. Затова разпоредиха да бъдеш следена в Ница.
- А ти откъде знаеш?
Той се изуми от равнодушието, с което бе зададен въпросът, сякаш за Амилия това бе дребна подробност. По всяка вероятност тя беше вече няколко обиколки пред него, виждаше проблема във всичките му измерения, предугаждаше всяка дума, която Кел се готвеше да й каже, и пресмяташе последиците.
- Знам го, защото, когато ти изчезна, Джими Маркан ми се обади и ме нае да те издиря.
Кел внимателно наблюдаваше лицето й.
- Разбирам - тихо каза тя.
- Виж. - Той бе приседнал на ръба на една голяма маса, но се надигна и пристъпи към канапето. - С две думи, взех ключовете за колата от сейфа в хотелската ти стая в „Гилеспи“.
- Господи!
Това признание я свари неподготвена. Амилия сведе очи към пода. Кел се чу как казва „ Съжалявам“ и това го накара да се почувства като пълен идиот.
- Намерих и блекбърито ти, проверих телефонните ти разговори...
- И ме проследи до Тунис. Разбирам. - В гласа й се бе появила известна враждебност.
- Мъжът с теб в Тунис - каза Кел, за да не удължава агонията й - не е този, за когото го мислиш.
Тя вдигна глава и го погледна, сякаш беше бръкнал с мръсна ръка в душата й.
- А кой смяташ, че е, Том?
- Той не е твой син.
Преди четири години Кел и Амилия бяха седели един до друг в командния център на провинция Хелманд, когато пристигна съобщение, че двама агенти на британското разузнаване и петима техни американски колеги са били убити от атентатор самоубиец в Наджаф. Един от мъжете в помещението - високопоставен служител на МИ6 - бе избухнал в сълзи. Кел лично бе извел колегата си от ЦРУ навън и петнайсет минути го бе утешавал в един пасаж, гъмжащ от нищо неподозиращи морски пехотинци. Само Амилия Левин бе запазила ледено спокойствие. Това е цената на войната, бе му обяснила по-късно тя. Единствена измежду колегите си, тя изцяло подкрепяше нахлуването в Ирак и се беше вбесила от „добронамерената“ мекушавост на левицата от двете страни на Атлантика - хора, които очевидно нямаха нищо против да оставят тази страна в ръцете на един маниакален убиец. Амилия беше реалист. Не живееше в черно-белия свят на абсолютното добро и очевидното зло. Знаеше, че лоши неща се случват и на добрите хора и че единственото, което човек може да направи, е да се придържа към принципите си.
Така че Кел не се изненада, когато тя го погледна с едва ли не упорито безразличие и попита:
- А, така ли?
Той я познаваше. Амилия бе готова на всичко, за да запази достойнството си пред него.
- Издирих най-близкия му приятел в Париж - продължи Кел. - Казва се Кристоф Дьолестр. Имало е две погребения. Филип и Жанин Мало са били кремирани на двайсет и втори юли в „Пер Лашез“. Траурната служба обаче е заличена от публичните регистри, вероятно от елементи в ДЖСЕ. Ти си присъствала на подобна служба в тесен семеен кръг в крематориума на 14-и арондисман. Така ли е?
Амилия кимна.
- Този човек беше ли там? Произнесе ли надгробно слово?
Той й показа снимка на Кристоф Дьолестр, която бе направил в Монмартр с мобилния си телефон. Тя погледна екранчето.
- Това ли е Дьолестр?
- Да.
- Не съм го виждала. Нямаше надгробни слова. Малко цитати от Библията, малко... - Тя замлъкна; истината бе стигнала до съзнанието й. - Погребението е било инсценировка.
Кел кимна. Не искаше Амилия да страда, но нямаше друг избор, освен да й каже всичко докрай.
- В края на срещата ми с Дьолестр и жена му им показах снимка на Франсоа, излегнат край басейна на „Валенсия Картаж“. Те не го познаха. Откриха някаква прилика по телосложение и цвят на кожата, но само толкова. Никога преди не бяха виждали този човек.
Амилия се изправи от канапето, сякаш физически отхвърляше всичко чуто до момента. Отиде в кухнята и си наля вода. Върна се с две пластмасови чаши, едната от които подаде на Кел. Явно още не беше готова да каже нещо, затова Кел изложи, колкото можеше по-деликатно, и останалите елементи от теорията си.
- Струва ми се твърде вероятно в Париж да са научили за сина ти през последните години, да са поръчали убийството на Филип и Жанин, след което да са те свързали с техен агент, и тъй като не си имала причини да се съмняваш в думите му, ти си приела, че това е Франсоа.