- Единственото, което мога да кажа в оправдание на Ясин, е, че беше млад. - Изведнъж на Кел му се отщя да се храни. Искаше да блъсне купата настрана, но се боеше Елза да не го помисли за невъзпитан или груб. - Толкова му беше умът. Но иди да кажеш това на годеницата на доктора, взривен в метрото, или на внука на възрастния господин, разкъсан на парчета в градския автобус. Кажи го на майката на шестмесечното бебе, починало от раните си в мола. Ако имаха достъп до доказателствения материал, с който разполагахме, всеки от тях щеше да ни каже, че Ясин Гарани едва ли е отишъл в Пакистан, за да мине по стъпките на Байрон. Той се хранеше с омраза. И поради случилото се с него, поради факта, че си бяхме позволили да отговорим на омразата му с омраза, Ясин получи от правителството на нейно величество чек за осемстотин седемдесет и пет хиляди лири. - Елза седна на стола си. - Близо милион, в днешните времена на икономии и орязване на бюджети. Компенсация за „лошо отношение“. Доста пари на данъкоплатеца за човек, който с радост би взривил самия Върховен съд, решил делото в негова полза.
- Яж - каза Елза.
Дълго време след това никой не продума.
51.
Седнал на маса пред „Каретата с конете“ - една от ползващите се с добро име кръчми на Солсбъри Роуд в източния край на Чок Вали, - Кевин Вигърс вдигна глава от втората си халба местна бира точно в момента, когато тъмносиньо рено еспас с регистрационен номер X164АЕО, зави иззад ъгъла. Беше осем и пет. Кевин стана от масата, пресече улицата до телефонната кабина и позвъни на домашния телефон на Амилия.
- 285?
- Кукувицата току-що влезе в селото. До три минути е при теб.
- Благодаря - каза Амилия.
Тя затвори телефона и погледна Кел, който беше застанал до готварската печка.
- Това беше Кевин. Време е да тръгваш. Онзи ще е тук до две минути.
Кел й пожела късмет и се упъти към задната врата на къщата, прекоси двора и се шмугна през портичката, свързваща имота на Амилия с този на Сузи Шанд. След секунди той, Елза, Харолд и Барбара Найт бяха заели позиция в библиотеката и бяха вперили очи в редицата компютърни екрани като дилъри, очакващи борсов срив.
- Всеки миг ще го видим - обяви Кел, като свали сакото си и го метна на стола. Елза вдигна лице, срещна погледа му и му се усмихна, без другите да я видят.
- Ето го - посочи тя към горния ляв екран.
Една камера, поставена високо върху пилон и насочена към тъмната улица, бе уловила приближаващото такси. Ярките лъчи на двата фара подскачаха известно време по неравната настилка, докато накрая автомобилът спря. Кел видя как Кукувицата отвори задната врата, слезе и се протегна след дългия път. Беше облечен със същото черно кожено яке, което Кел бе пребъркал в хотела в Тунис.
- Егати чекиджията - промърмори Харолд и всички едва се сдържаха да не прихнат.
Сякаш по даден знак в долния ляв ъгъл на кадъра се появи Амилия; главата и част от тялото й се очертаваха на светлината на фаровете. Макар че срещата между двамата ставаше едва на стотина метра надолу по улицата, наблюдаващият екип не чу никакъв звук, когато Амилия разпери ръце да приеме Кукувицата в топлата си майчина прегръдка.
- Божичко, дано да издържи - прошепна Елза, но Кел знаеше, че Амилия Левин е корава като камък.
52.
Тя потисна омразата си, скри я на сигурно място, забрани й да се показва навън.
Беше нещо, в което особено много я биваше. Да отделя разума от емоциите. Да се нагажда към обстоятелствата. Да оцелява. Още от Тунис, преди толкова години.
Когато видя Кукувицата да слиза от колата, за един кратък миг Амилия изпита същата необуздана радост както в Париж, когато за пръв път бе срещнала своя красив син. Ала това усещане премина бързо; мъжът, който наричаше себе си Франсоа, беше обида за нея, зловещо присъствие в дома й. Но очите й не издадоха нищо от бурните емоции. Тя разпери ръце, за да го прегърне, и сама се учуди на лекотата, с която произнасяше подготвените реплики:
- Миличък! Успя! Не мога да повярвам, че те виждам отново...
Дори миризмата му беше измамна - афтършейвът му, разните лосиони, с които се беше мазал край басейна. На моменти Амилия бе изпитвала едва ли не сексуално желание да го прегърне, да усети кожата му до своята - сладката болка на майчината любов. Беше си мислила, че е красив и изтънчен, беше се възхищавала на Филип и Жанин, че са отгледали и възпитали толкова интересен млад мъж. А сега - това. Да приема в дома си агент на френските служби, дошъл да наднича в гънките на личното й пространство и самоуважение. Дните, откакто Кел й бе съобщил новината в Лондон, бяха извън всякакво съмнение едни от най-мъчителните през целия й съзнателен живот, по-лоши от месеците след осиновяването на Франсоа, по-страшни от смъртта на брат й. Можеше да потърси утеха само в две насоки: съзнанието, че е по-добра лъжкиня от Люк Жаво - змията, която Париж й бе пратил да я оплете в мрежите си, и реалната възможност Франсоа да е жив и Кел да го спаси от плен.