- Хайде, влизай и си разопаковай багажа - каза тя, докато шофьорът подкара таксито нататък по улицата в търсене на място да обърне. - Имаме цял уикенд на разположение. Нищо, което да ни притеснява. Какво да ти налея за пиене?
Отначало Кел не разпозна гласа, сякаш в бара на ферибота бе разговарял с друг човек. Но постепенно си припомни интонацията, помпозните фрази, странната самонадеяност на Кукувицата и си даде сметка, че има работа с изпечен лъжец, с индивид, възприел изцяло чужда самоличност и играещ ролята си без усилие, точно според указанията. Това беше една от присъщите срамни тайни на професията им - бързината, с която един шпионин искаше да се вживее в своето алтер его, да избяга от себе си, да се превъплъти в нещо различно. Защо ли беше така? Кел нямаше отговор на този въпрос. Спомняше си колко много неговите преструвки, множеството маски, които наслагваше върху лицето си, бяха шокирали Клеър. Представи си я в Америка, някъде далеч сред лозята на Калифорния, и трябваше да мобилизира цялата си воля, за да прогони пристъпа на ревност.
Елза беше до него на масата, вперила поглед в живата картина от всекидневната на Амилия, и слушаше разговора й с Кукувицата през монтираните от Харолд високоговорители.
- Има ли гладни? - попита Харолд, застанал до вратата с купчина кутии с готова пица.
- Това не е пица- отвърна Елза, като изгледа кутиите и зацъка с език. - Сигурно е някаква гадост. Трябва да затворят супермаркета, който ги продава.
- Стой!
Един от екраните бе привлякъл вниманието на Кел. По улицата подскачаха две ярки бели светлини, сякаш някой бе пуснал видеозапис от пристигането на Кукувицата.
- Какво става, по дяволите?! - възкликна Кел. Колата се приближаваше с равномерна скорост, след трийсетина секунди щеше да подмине градината на Амилия и да стигне до паркинга. - Свържете се с Кевин.
- Няма сигнал, не помниш ли? - обади се Харолд.
- Нали има радио? - Кел усети как го обзема раздразнение. Операцията бе застрашена от провал още преди да е започнала. - Елза, обади му се по радиото.
Тя бутна стола си назад, отиде до кухнята, намери портативната радиостанция и се върна при тях.
- Радиото му е изключено.
Кел не вярваше на ушите си. Той изруга и се нахвърли върху Харолд, защото връзката с Вигърс беше грижа на техническия отдел. Харолд още държеше пиците като разносвач, който очаква бакшиш.
- Разкарай тия кутии, дяволите да те вземат! Искам да знам кой е този!
Колата подмина къщата на Амилия и изчезна от обхвата на камерата. Кел вече чуваше приближаващо се бучене на двигател.
- Може да са просто съседите, които се прибират за вечеря - предположи Барбара. - Или дори таксито. Кукувицата може да е забравил нещо в багажника.
- Може да е всеки - отвърна Кел и изтича навън.
53.
Излезе тъкмо навреме, за да види виненочервения мерцедес, който обръщаше в края на уличката. Затвори портата към къщата на Сузи Шанд и застана на пътя с вдигната ръка, за да привлече вниманието на шофьора. Кел беше наясно кой е зад волана. Разпознал бе прегърбената фигура, забелязал бе стикера на задното стъкло от времето на Тони Блеър: „Дръжте си гадостите в Уестминстър.“ Мерцедесът не довърши маневрата. Кел чу бръмченето на електрическия мотор, свалящ стъклото.
- Да? - достигна до него мъжки глас. - Какво обичате?
Той извървя разстоянието до колата и се наведе към прозореца.
- Джайлс! Откъде се взе пък ти?
Джайлс Левин не се славеше нито с огнен темперамент, нито с кой знае колко изразителна мимика. Той разпозна Кел със същото вяло безразличие, с което би пуснал вкъщи инкасатора, за да отчете показанията на електромера.
- Том, нали?
- Същият. Ще имаш ли нещо против да изключиш мотора?
Джайлс - любезен и готов да услужи както винаги - се пресегна и изпълни молбата му.
- И фаровете, ако обичаш.
Светлините на колата угаснаха.
- Какво става тук? - попита Джайлс. Ако беше изненадан от присъствието на Томас Кел, застанал пред портата на дома му в осем часа в петък вечер, той с нищо не го показа.