Крис Павоун Чужденците
На Сам и Алекс, моите малки чужденци в Европа
Истината несъмнено е красива, но лъжите също.
Една от прелестите на брака е, че той прави живота в лъжа абсолютно необходим и за двете страни.
ПРЕЛЮДИЯ
Днес, 10:52 ч., Париж
- Кейт?
Кейт гледа съсредоточено през дебелото стъкло на витрината, отрупана с възглавници, покривки и пердета в бежово, шоколадово и масленозелено - нова цветова гама, различна от предишната седмица. Сезоните са се сменили неусетно.
Тя извръща поглед от витрината към жената, застанала до нея на тесния тротоар на Рю Жакоб. Коя ли може да е?
- О, господи, Кейт, ти ли си? - Гласът звучи познато. Но само гласът не стига.
Кейт е забравила какво гледаше разсеяно допреди миг на витрината. Някаква текстилна материя. Завеса за банята? Нещо по-фриволно.
Тя пристяга машинално колана на шлифера си - жест на самозащита. Тази сутрин, докато караше децата на училище, валеше; над Сена се виеше лека мъгла, токчетата на ботите ѝ потракваха по мокрия паваж. От джоба ѝ стърчи сгънат днешен брой на „Хералд Трибюн“, кръстословицата е решена до половината в бистрото край училището, където закусва повечето дни заедно с други майки чужденки.
Но тази жена не е една от тях.
Тази жена носи тъмни очила, които покриват голяма част отчелото и бузите и, разбира се, очите; невъзможно е да се определи кой се крие зад черната пластмаса със златно лого. Късата ѝ кестенява коса е опъната назад с копринена диадема. Тя е висока и добре сложена, с налети гърди и ханш. Пищна. Кожата ѝ, с естествен тен, излъчва здраве като на жена, която прекарва дълго на открито, играе тенис или се занимава с градинарство. Нищо общо с кафеникавия оттенък на пържени понички, по който си падат повечето французойки и който може да бъде постигнат само с безкрайни часове под синкавите лампи в солариума.
Дрехите ѝ, макар и не точно бричове и кожено яке, са като за езда. Кейт разпознава късото палто на едри карета, което е видяла преди дни на витрината на близкия безобразно скъп бутик, появил се изневиделица на мястото на любимата ѝ квартална книжарничка. Клиентелата на бутика се състои от тексаски домакини, японски бизнесмени и руски мафиоти - последните плащат винаги в брой, с нови, прясно изпрани банкноти, за цели кашони ризи, шалове и дамски чанти, - но и от по-заможни жители на квартала. Всъщност в този квартал бедни няма.
Но коя е тази жена? Тя се усмихва, в устата ѝ проблясват идеално равни снежнобели зъби. Освен гласа и усмивката ѝ също изглежда позната, но на Кейт ѝ е нужно да види очите ѝ, за да затвърди най-лошите си подозрения.
Във Франция се внасят чисто нови автомобили от Далечния изток, които струват по-евтино от това късо карирано палто. Самата Кейт е облечена добре, в ненатрапчивия, дискретно изискан стил, предпочитан от нея, но тази жена играе по други правила.
Тя е американка, но в говора ѝ не се долавя регионален акцент. Би могла да е от всяка част на Съединените щати.
- Аз съм - казва жената и най-после сваля очилата си.
Кейт инстинктивно прави крачка назад и се препъва в покрития със сажди сив гранит в основите на сградата. Металният обков на чантата ѝ издрънчава тревожно в стъклото на витрината.
Долната ѝ челюст увисва, но от устата ѝ не излиза звук.
Първата ѝ мисъл е за децата, обзема я паника. Но това е същността на родителството: мигновен, изначален страх за децата. Това е едничката част от плана, за която Декстър така и никога не се сети - онази неконтролируема тревога, онзи неистов ужас, когато нещата опират до децата ти.
Допреди миг жената се е крила зад очилата си, а и прическата ѝ е нова, както и цветът на косата; освен това е наддала около пет килограма. Изглежда различно. И въпреки това Кейт е изумена, че не я е познала от пръв поглед, от първата изречена сричка. Но си казва, че просто не е искала да я познае.
- О, боже! - изтръгва се от устата ѝ.
В съзнанието си вече вижда как се носи надолу по улицата, свива зад ъгъла, влита презтежката червена порта и продължава по усойния пасаж, прекосява закътания вътрешен двор и се озовава в мраморното фоайе, влиза в месинговата клетка на асансьора и се добира до приветливия коридор с жълтите тапети и гравюрата от осемнайсети век в позлатена рамка.
Но междувременно жената е разперила ръце - покана за сърдечна прегръдка, типично по американски.