Освен всичко това на масата имаше един бял и един черен айфон и едно синьо блекбъри. Кейт още не беше намерила време да се снабди с мобилен телефон към местен оператор и въпреки всички уверения в противното на намиращия се в Бомбай служител за работа с клиенти на американския ѝ доставчик, самият той базиран в Колорадо, нямаше комбинация от цифри, настройка или каквато и да било друга сила на света, която да накара нейния разработен във Франция, произведен в Тайван и закупен във Вирджиния мобилен телефон да работи в Европа.
Животът беше далеч по-прост, когато други хора се грижеха за техническите ѝ удобства.
Но онова, което определено липсваше на масата ѝ, беше изкуствен подсладител; такъв не се виждаше и по околните маси.
„Изкуствен подсладител“ беше понятие, чийто еквивалент на френски все още бе тайна за Кейт. Използвайки известните ѝ френски думи, тя си състави наум едно изречение, което гласеше приблизително: „Има ли нещо за слагане в кафето, като захар, но различно?“ Опита се да си припомни дали думата за захар беше в мъжки или женски род; от това щеше да зависи произношението на думата различно. Или може би не? С кое съществително трябваше да се съгласува прилагателното?
Проблемът беше, поне според Кейт, че „Има ли нещо за слагане в кафето, като захар, но различно?“ и без това звучеше толкова дебилно, че нямаше абсолютно никакво значение дали ще налучка правилната форма на прилагателното. Определено никакво.
Разбира се, на масата имаше пепелник.
- Кейт? - Този път италианката гледаше право в нея. - Видя ли я? Новата американка?
Чак тогава Кейт с изумление разбра, че въпросът наистина е адресиран към нея.
- Не.
- Според мен новата американка няма деца, или поне такива, които ходят на училище. Или може би не е от онези, които сами водят децата си на училище. - Гласът на индийката сред тях се извиси във фалцет.
- Вярно - обади се другата американка на масата. Ам- бър ли ѝ беше името? Кели? Нещо такова. - Обаче съпругът ѝ е адски готин. Висок, мургав, секси. Нали, Деви?
Индийката се изкиска весело, покри устата си с ръка и се изчерви.
- О, едва ли бих могла да дам преценка за сексапила му или за отсъствието на такъв, в това поне съм убедена.
Кейт се впечатли от помпозното пустословие, с което въпросната Деви изразяваше мислите си. Зачуди се какво ли си бяха казали тези жени за нейния Декстър, когато преди две седмици бяха дошли заедно за първия учебен ден. Огледа странното кафене в обширната зала с ниски тавани в сутерена на фитнес центъра. Горе в този момент децата им вземаха уроци по тенис от двама треньори шведи на име Нилс и Магнус. Единият беше много висок, другият - не толкова, но и двамата можеха с достатъчна точност да бъдат описани като високи руси шведи. Като че ли всички треньори по тенис в тази страна бяха шведи. Швеция се намираше на около хиляда километра.
Събираха се всяка сряда. Или по-точно бяха решили оттук нататък да се събират всяка сряда. Това беше втората им сряда заедно, като идеята беше всяка следваща да е като първите две.
- Кейт, извинявай, ако вече съм те питала, прости ми невъзпитанието, ако съм забравила, но наистина не си спомням дали те попитах: колко време смятате да живеете в Люксембург?
Кейт погледна индийската си събеседничка, после другата американка и накрая италианката.
„Колко ли? - помисли си тя, може би за стотен път. - Представа си нямам.“
- Колко дълго смятате да живеете в Люксембург? - беше я попитал Адам.
Кейт гледаше съсредоточено отражението си в огледалото, което заемаше една цяла стена в стаята за разпити без прозорци на шестия етаж - официално наричана съвещателна зала, но тук никой не се заблуждаваше от подобни евфемизми.
Тя прибра зад ухото си един палав кичур от червеника- вокафявата си коса. Винаги бе носила косата си къса - така беше по-практично при честите ѝ пътувания. Дори когато престанаха да я пращат в чужбина, тя си остана работеща майка и късата коса беше най-удобна. Но пък, от друга страна, ѝ беше трудно да ходи редовно на фризьор, затова косата ѝ понякога порастваше повече от необходимото и се появяваха такива непокорни кичурчета.