Ниското слънце я заслепи за миг, когато погледна на северозапад, към прииждащите по кръга коли.
- Мамо, това ли е магистралата?
- Не. Скоро ще се влеем в нея, като минем кръговото кръстовище.
- Аха. А какво е кръгово кръстовище?
- Кръгово кръстовище - отвърна тя - е кръстовище с кръгово движение.
Тя ненавиждаше кръговите кръстовища, които си бяха жива покана някой да те удари отстрани. Освен това движението по тях беше практически неуправляемо. А на всичко отгоре на всяко такова кръгово кръстовище децата ѝ изпадаха от седалките, а торбите с покупки се разпиляваха в багажника - когато го отвореше, навсякъде се търкаляха домати, марули, натъртени ябълки.
В Латинска Америка пътищата бяха трагични, а шофьорите караха като маниаци. Но пък поне не возеше със себе си деца на задната седалка.
- Мамо, а какво е кръгово движение?
Тук кръгови движения имаше навсякъде, и всичките еднакви, бяха нещо като емблема на държавата. Досущ като дръжките на прозорците, които се отваряха по един и същ начин. И като бутоните на казанчетата на тоалетните, до едно вградени в стената. И като плоските ключове за осветлението, парапетите от ковано желязо и подовете от полирани мраморни плочи. Всички тези атрибути бяха зададени сякаш с декрет на правителството, максимално уеднаквени, по един и същ стандарт.
- Ето това тук е кръгово движение, миличък - отвърна тя, като с последни сили се сдържаше да не избухне. - А в Люксембург им викат кръгови кръстовища.
Как се оправя човек с децата си, ако са му постоянно на главата? Във Вашингтон тя се бе занимавала с двете момчета само през почивните дни, останалото го бяха вършили гледачки и детски градини. Като си спомнеше само, че тогава децата ѝ липсваха и си мечтаеше един ден да прекарва повече време с тях!
А сега? Сега всеки ден ги вземаше от училище, всяка вечер бяха заедно, през нощта, на другата сутрин пак, и в събота, и в неделя. По какъв начин можеше да им осигури занимания, без да ѝ се налага по цял ден да се въргаля по пода и да си играе с лего? И без да ги остави да се избият взаимно или да съборят къщата и да я побъркат окончателно?
Сега, когато мечтите ѝ се бяха сбъднали, Кейт вече имаше своите съмнения. Именно от това най-много се бе страхувала.
- Мамо, това ли е магистралата?
- Да, миличък. Това е.
Таблото пред нея замига. Бордният компютър редовно ѝ пращаше някакви съобщения на немски език с безкрайно дълги неразбираеми думи, понякога мигащи, на които тя се опитваше да не обръща внимание. Колата беше под наем; все още не се бяха наканили да си купят своя.
- Мамо?
- Да.
- Ака ми се.
Тя погледна джипиеса. Още два километра.
- До няколко минути се прибираме.
Магистралата свърши и се вля в улица, която минаваше покрай железопътно депо с наредени един до друг високоскоростни влакове, после покрай гаровия часовник и Кейт разбра, че се намираха в сърцето на квартал „Гар“. Пресегна се и изключи джипиеса, все едно ритна патерицата си. Това беше единственият начин да изучи маршрутите в града.
- Съпругът ви е работил там четири години, преди да постъпи в банката? — попита Адам, без да вдига поглед от бележника си; химикалката в ръката му беше готова да пише.
- Точно така.
- И е напуснал една година преди компанията да се листва на борсата?
- Да.
- Това не ми се струва особено... хм, интелигентен ход.
- Декстър никога не е бил особено добър финансов стратег.
- Явно не. И така, какво точно е работил в тази банка?
- Сигурност на компютърните системи. Работата му беше да открива начини, по които системата може да бъде хакната, и да ги предотвратява.
- Каква система?
- На банковите сметки. Той отговаряше за сигурността ѝ.
- Пазел е парите.
- Точно така.
По лицето на Адам се изписа недоверие. Кейт знаеше, че като всички останали и той вижда нещо подозрително във внезапното решение на съпруга ѝ да се преместят в Люксембург. Не и тя обаче. Много отдавна си беше направила труда да провери Декстър. Той беше извън подозрение. Нали тъкмо затова си бе позволила да се омъжи за него!
Но, разбира се, те нямаше как да знаят това. И бяха прави да се съмняват. Може би беше редно дори и тя да се усъмни. Но Кейт си бе обещала преди много години никога да не се съмнява в съпруга си.
- Разбирате ли нещо от този вид работа? - попита Адам.
- Практически нищо.
Адам я гледаше втренчено, очаквайки някакво обяснение. Но на чея в този момент не ѝ беше до обяснения, не и на глас. Не искаше да си го признае дори мислено, пред самата себе си, но фундаменталната истина беше, че не изпитваше никакво желание да разбира света на Декстър, понеже не искаше той да разбира нейния. Беше нещо като негласен договор за взаимно неразбиране.