Вниманието на Кейт бе привлечено от един мъж, който влезе в заведението и за миг я загледа. Искаше ѝ се да дойде ден, в който да не подозира всеки случайно погледнал към нея.
- Смятах да ти го кажа, Декстър. Моля те да ми повярваш. Хиляди пъти съм го обмисляла. Почти всеки ден, през цялото време, откакто се познаваме. Но кога можех да ти го кажа? Кога можех да направя тази крачка?
Това беше абсолютно същата логика, на която той се позова предишната нощ на балкона - по време на истинската си изповед, след което бяха намислили онази фалшивата, изиграна преди малко пред федералните агенти.
- Когато се оженихме, още не ти бях казала. Колко ужасно от моя страна! Да, признавам си: беше наистина ужасно.
Декстър ѝ се усмихна едва забележимо - малка отстъпка.
- После се роди Джейк... - Кейт се спря, питайки се наум каква част от подробностите да му разкаже, колко пълни да бъдат разкритията ѝ, за да имат смисъл, за да ѝ олекне. - Поисках да ме прехвърлят от оперативната в аналитичната дирекция, където ми възложиха една практически канцеларска служба. Ти не знаеш какво означава това. То е като... да си бил дълги години център-нападател и изведнъж да те сложат на резервната скамейка.
Някога Декстър се бе увличал по баскетбола. Той се усмихна тъжно на Кейт, но отново не каза нищо. Сякаш си беше глътнал езика.
- На практика зарязах кариерата си. Но все пак останах в ЦРУ. Имахме нужда от пари, от здравна застраховка, каквато не след дълго ти вече не беше в състояние да ни осигуриш.
Той направи гримаса; Кейт не биваше да навлиза в тази тема. Слава богу, в Люксембург здравеопазването беше безплатно за всички.
- Както и да е - продължи тя. - Там е работата, че така и не се реших да ти го кажа. - Кейт не можеше да прецени дали Декстър е ядосан, натъжен, възмутен или просто зашеметен от чутото. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че стоицизмът беше единствената реакция, за която имаше сили. Той просто не беше обучен за подобни разкривания на картите. Не беше измамник по природа, нито по професия. Просто по стечение на обстоятелствата. - Разбира се, когато се пренесохме тук, най-после напуснах. Но от този момент нататък какъв беше смисълът да ти казвам истината? Как можех да ти я кажа? Бях те лъгала десет години. И изведнъж нямах повече причини да те лъжа. Лъжата беше приключила от само себе си. Защо да ти признавам? Каква би била ползата от това? Спомням си какво спомена веднъж, когато те попитах за твоя несъществуващ клиент: „Безсмислено е да ти казвам нещо, от което не произтича никаква полза, а само сериозно неудобство.“
Декстър гледаше в празното пространство.
- Само че грешах, Декстър. Сега го знам. Трябваше да намеря начин в даден момент да ти кажа. Но не го направих. - Тя го гледаше с очи, които се надяваше да изразяват разкаяние и молба за прошка. - Толкова съжалявам.
И тогава Декстър ѝ се усмихна. Усмивката му изразяваше високомерие, снизхождение и превъзходство. Усмивка на човек, получил отдавна дължимо и искрено извинение. Усмивка, която казваше: Готов съм да приема извиненията ши, но оттук нататък си ми длъжна.
Или поне така ѝ се стори в този момент.
Щеше да мине още година и половина, преди да разбере какво изразяваше усмивката на Декстър в този миг: дълбоко облекчение. Беше усмивка на човек, който най-после можеше да престане да се преструва, че не знае нещо, което отдавна знаеше.
Заваля дъжд. Отначало започна полека, замъглявайки витрината, която гледаше към шосето. После се усили, едри капки затропаха по стъкления покрив.
Една кола отби от шосето и фаровете ѝ заслепиха Декстър.
- Какво точно си работила? - попита той.
- Най-често се срещах с разни хора - каза Кейт. - Подтиквах ги да вършат неща, които ние, Съединените щати, или поне ЦРУ, искахме от тях да свършат. Увещавах ги.
- Как?
- Давах им пари, информация. Помагах им да се организират. Понякога ги заплашвах с неприятни последици, ако откажеха да съдействат.
- Какви например?
- Най-вече прекъсване на достъпа до неща, които им бяха необходими. Пари, оръжие, подкрепата на правителството на САЩ. Неща, които можеха да бъдат пренасочени към съперниците им.
- Но понякога и с друго, нали?
- Да, понякога им казвах, че ще бъдат убити.
- От теб ли?
- Обикновено не им давах пояснения.
- И биваха ли убити?
- Понякога.
- От теб ли?
- Не... всъщност.
- Как да разбирам това „не... всъщност“?
Кейт искаше да отговори на въпроса му. Но се въздържа.
Декстър извърна лице встрани, готвеше се да зададе въпрос, който не му беше приятен.