- След като убих този човек, отидох в службата и поисках да ме назначат на друга длъжност.
Кейт стискаше пистолета, насочен в гърдите на жената, подпряла дясната си китка върху дланта на лявата ръка, но усещаше, че я обзема паника, и се питаше има ли сили за това.,
И тогава бебето в съседната стая изплака отново, по- силно.
Изповедта ѝ не бе отнела кой знае колко време след всичките тези години на лъжи и притворство. Тя с изненада установи, че моментът на истината не я бе променил никак, беше си същата, след като всичко - почти всичко - беше излязло наяве.
И двамата имаха достатъчно основания да бъдат бесни един на друг. Но неговото и нейното възмущение се неутрализираха взаимно и всъщност и двамата не бяха ядосани. По лицето на Декстър беше изписана тревога. Кейт си мислеше, че се бои за бъдещето им. Може би се чудеше дали двама такива изпечени лъжци могат да живеят заедно. Един брак, основан на толкова неистини. Един съвместен живот, прекаран толкова дълго във фалш.
Кейт нямаше как да знае, че Декстър не е признал всичките си лъжи. Както и тя не бе разкрила всичките си тайни.
Той отвори уста, но челюстта му увисна безмълвно надолу, сякаш се бореше с някаква мисъл. Накрая каза:
- Съжалявам, Кат. Толкова съжалявам.
Докато седяха в заведението на онзи паркинг, Декстър се бе борил - тя едва много по-кьсно осъзна това - с желанието си да ѝ признае и останалото, най-дълбокото ниво на своята измама. Но бе решил да го премълчи.
Както и тя някои неща.
31
Докосвайки с върховете на пръстите си релефната повърхност на тапета, Кейт пристъпваше по тъмния коридор към вратата на детската стая, през която се процеждаше бледо сияние. Когато излизаха за вечеря, от разсеяност бе забравила да спусне щорите. В стаята нахлуваше светлина от улицата, обливайки в сребристосиво детските дрешки, играчките и двете момченца с техните гладки чела и толкова крехки раменца.
Тя застана до креватчетата им с малките матрачета, две- три педи по-големи от дюшече за бебешка кошарка. Наведе се и целуна двете главички по рошавите копринени коси. И двете деца бяха заспали в невероятни пози, с разперени, извити във всички посоки ръчички и крачета, сякаш пуснати отвисоко - плъок! - в малките си легълца.
Преди да спусне щорите, погледна навън през прозореца. Бавачката заемаше мястото си на предната седалка; Декстър вече седеше зад волана, готов да я откара през моста до гарата, край която се намираше тясната ѝ уличка с азиатски ресторанти. Люксембург бе град, в който един великолепен пепър стек струваше наполовина на купичка китайски буламач.
На ъгъла с близката пресечка чакаше паркирано такси; шофьорът издухваше на талази цигарен дим през полуотворения прозорец.
В другата посока Кейт едва различи фигурата на мъжа, стъпил върху чугунената решетка около дънера на един дъб. Сигурно щеше да остане там до разсъмване, за да я пази да не избяга, освен ако не дежуреха на смени. Застанал в неудобна поза на грубия паваж, облегнат на ръбестия железен парапет, загърнат в шубата си, уморен, премръзнал, отегчен до смърт.
Но това му беше работата. И макар Кейт да не го знаеше още, съвсем неотдавна мъжът бе направил едно откритие, което бе засилило мотивацията му, превръщайки я в обсебеност. Тази обсебеност беше силата, която щеше да го държи на крак през цялата тъмна студена нощ.
Когато Декстър се върна, Кейт отново го чакаше на балкона. Той пусна ключовете в купичката, където винаги ги оставяше. Прекоси в полумрака антрето с полираните каменни плочи - същите като във всяка друга сграда в Люксембург, - излезе при нея и затвори вратата след себе си.
Вятърът бе издухал дъждовните облаци. Нощта беше ясна, в небето проблясваха звезди.
- Можеш да имаш или мен, или парите - каза Кейт. Тя бе взела решение и не възнамеряваше да преговаря. Убедена беше, че в общи линии познава характера на Декстър. Той не беше мъж, който си падаше по яхти и спортни коли, купени с чужди пари. Искал бе чисто и просто да ги открадне. - Но не и двете едновременно.
Двамата седяха и се гледаха в мразовитата нощ, втора поредна, а между двете сякаш бяха минали векове.
Декстър бавно вдигна глава и се загледа в небето.
- Нужно ли е изобщо да питаш?
- Ще ми се да не беше нужно. Но е.
Декстър разбра: земните пластове под краката им се бяха разместили. Вече не знаеше къде се намират един спрямо друг.
- Теб - каза той, като я погледна в очите. - Естествено, избирам теб.