Кейт отвърна на погледа му. Между тях премина нещо, което тя не можеше да определи - признание, примирение, благодарност, - някаква странна смесица от емоционални състояния между двама души, женени отдавна.
- Двайсет и петте милиона остават в онази сметка - каза тя - и не ги пипаме.
- Защо да ги държим тогава? Защо просто да не ги раздадем? Да построим училище във Виетнам? Болница за СПИН в Африка? ,
На Кейт никога не ѝ бе хрумвало, че един ден ще търси приложение на такава огромна сума. Или че изобщо някога ще бъде в състояние да дари каквото и да било комуто и да било. Преосмисли плана си в тази нова светлина. Известно време и двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си.
- По-добре не - отвърна накрая тя. - Ще си заделим нещо за черни дни. Достатъчно голяма сума, с която да избягаме, да се скрием. Да започнем нов живот, от нулата, точно сега, в този момент.
- Защо?
- Не съм убедена, че няма начин да те хванат. Начин има винаги. Може да има улики срещу теб, за които не подозираш. Онова момиче в Лондон, хърватският ти сътрудник, където и да се намира и който и да е той. Всеки от тях все е разговарял с някого, спал е с някого. Да не говорим за ФБР с техните архиви. Или за Интерпол.
Декстър я слушаше, приведен на стола си. Беше един след полунощ.
- Ще се наложи да сме нащрек, и то с години - продължи Кейт. - Може би завинаги. Да бъдем готови да изчезнем по всяко време с един куфар пари.
- Е, добре. Но за какви пари става дума? Милион? Ами останалите?
- Не бива да ги пипаме. Нека си седят замразени в банката, в нещо като ескроу сметка.
- Защо?
- Защото един ден може да бъдем принудени да ги връщаме.
Кейт се стресна и се събуди, обляна в пот. Без да пали лампи, отиде до детската стая, целуна двете момчета по главичките и се заслуша в дишането им - бяха живи, здрави и в безопасност.
Погледна през прозореца. Бил беше още отвън, пазеше я да не избяга.
Декстър спеше дълбоко, сякаш тежестта на мирозданието се бе свлякла от раменете му.
Но Кейт беше будна и неспокойна, гонена от същите демони, които не ѝ даваха покой и редовно идваха да я тормозят, особено когато се опитваше да ги забрави.
Рампата беше тясна и стръмна, по средата свиваше рязко под прав ъгъл, после още веднъж след гаражната врата, през която се излизаше на тесен път между два реда каменни стени. Той се спускаше по склона с поредица от остри завои. Кейт караше внимателно по криволичещите стари улици с хлъзгав от дъжда паваж. Радиото беше настроено на френска станция - сутрешните новини, поредният светски скандал. Тя все още не разбираше около една четвърт от думите, но поне успяваше да следи смисъла. На задната седалка децата оживено обсъждаха какво най-много обичат да режат и кълцат на парчета. Джейк казваше ябълки; Бен - изненадващо - киви.
Кейт бе достигнала онова особено състояние на умора, при което човек започва едва ли не да халюцинира. Спомни си как, когато децата ѝ бяха бебета, се будеше всяка нощ в четири, за да ги кърми. Припомни си среднощните мисии, в които бе участвала, вратите, които бе разбивала в три сутринта, самолетите, които я бяха чакали на импровизирани писти насред джунглата в пет, за да я изведат от страната.
Поведе децата през сутрешната мъгла към училищния двор, разменяйки си поздрави, усмивки и кимвания с приятелки и познати. На връщане се спря да побъбри с Клеър, която я запозна с Амбър, поредната новопристигнала американка - луничава млада жена от Сиатъл, чийто съпруг работел в „Амазон“. Обеща им да пие кафе с тях, преди да вземат децата от училище, след шест часа и половина - ежедневният отрязък лично време, който майките използваха, за да пазаруват, да чистят, да ходят на кино или да се чукат с треньорите си по тенис. Или за да живеят някакъв друг свой таен живот, всяка според въображението си. Или просто за да пият кафе една с друга.
Кейт се спусна по склона, премина с повишено внимание през един участък със строежи, пресече железопътната линия, изкачи се по отсрещния склон, после отново слезе надолу, за да мине по моста над река Алзет, откъдето пое към Горния град. Подмина разклона за двореца на Великия херцог, пред който дежуреше онзи надут гвардеец с тъмните очила, и спря на паркомястото си под сградата. Захлопна вратата и натисна копчето на дистанционното.
Отново валеше. Кейт тръгна пеша през центъра по улиците, които помнеше наизуст с всяко завойче, всяка витрина, всеки продавач зад витрината.
Пред „Сен Мишел“ беше застанала възрастна монахиня.
- Bonjour - каза тя на Кейт.