- Bonjour.
Кейт изгледа внимателно монахинята, която беше с очила без рамки и пристегнато с кожен колан тъмно расо. И тогава си даде сметка, че тази жена изобщо не беше стара, а просто така изглеждаше; иначе беше горе-долу на нейните години.
Изкачи се по хълма Клозен. От двете страни на тясното плато се разкриваше величествена панорама в убити тонове: сиво, кафяво и мокро сиво-кафяво. Леденият дъжд се усили. Кейт се загърна с палтото си.
По високия виадукт над дефилето преминаваше влак. Стъпила върху плаващ леден блок насред реката в ниското, една патица крякаше като заядлив старец, който се кара на касиер в супермаркета. Трима японски туристи с найлонови дъждобрани притичаха през платното.
Кейт се изкачи до панорамната площадка на върха на крепостните стени, насечени от цял лабиринт тунели. Стотици километри тунели минаваха под града, някои от които бяха достатъчно широки за коне, каруци и цели кавалерийски полкове. През войните населението на града бе използвало тунелите за скривалища от кръвопролитията навън.
Кейт направи една последна крачка по панорамната площадка. Пред нея стоеше Джулия, обърната с гръб, загледана на североизток към блесналите стъклено-стоманени кули на европейските институции в Кирхберг.
Бе застанала върху Стара Европа, вперила поглед в новата.
- Грешиш-каза Кейт.
Джулия се обърна и я изгледа.
- И трябва да ни оставиш на мира.
Джулия поклати глава.
- Намерила си парите, а?
- По дяволите, Джулия! - Кейт с усилие се сдържаше да не избухне. - Това просто не е истина.
Джулия присви очи, заслепена от ледения дъжд.
- Лъжеш. И смятам да го докажа. - Тя пристъпи една крачка напред, към Кейт, с онази непоносимо самодоволна усмивчица на абсурдно начервените си устни.
Ръката на Кейт сама се вдигна и я зашлеви през лицето. От силата на удара китката ѝ се изметна и тя усети остра болка.
Джулия вдигна длан към пламналата си буза и погледна Кейт в очите; в погледа ѝ се четеше удовлетворение. Тя се усмихна.
В следващия миг се метна напред, протегнала ръце към раменете на Кейт, и я блъсна с всичка сила. Кейт залитна назад; щеше да падне, ако се оставеше да загуби равновесие. Тя се извъртя настрани и опря гръб в каменния парапет, който я делеше от двайсетметровата пропаст.
Огледа се. От три страни я заобикаляха отвесни канари. Джулия бе застанала на площадката откъм четвъртата страна, отрязвайки пътя ѝ за бягство. Японските туристи, потенциални свидетели, се бяха изпарили. Нямаше жива душа. Беше работен ден в средата на седмицата, посред зима; валеше дъжд.
Бяха сами.
Джулия направи крачка към Кейт с наведена глава, стиснати челюсти и изкривено от омраза лице. Още една крачка. Кейт беше притисната до стената.
Джулия беше на около метър от нея. Внезапно Кейт сви ръка и изстреля юмрука си към лицето ѝ. Джулия се дръпна, избегна удара и същевременно извади ръка от джоба си; в дланта ѝ проблесна нещо сребристо.
Кейт се опита да избие пистолета с ритник. Кракът ѝ закачи китката на Джулия, но оръжието остана в ръката ѝ, докато Кейт се подхлъзна на мокрите камъни, загуби равновесие и падна по гръб. Първо задникът, после тилът ѝ се удариха болезнено в грапавия пясъчник.
Настана мрак.
Но само за част от секундата. После зрението на Кейт се възвърна, макар и на цветни точки, звездички и спирали, и тя усети как ръката ѝ посяга към джоба на палтото, а очите ѝ регистрираха Джулия, която се извръщаше към нея, докато собствената ѝ ръка се вдигаше вертикално нагоре.
В следващия миг Джулия стоеше, надвесена над нея, с пистолет, насочен в главата ѝ, а беретата на Кейт почти опираше в гърдите на Джулия.
По улицата някъде долу премина с грохот невидим автобус, превключвайки шумно скоростите за последната стръмна отсечка до билото на хълма Клозен.
Жените се гледаха над оръжията си. И двете бяха подгизнали, от косите им капеше вода, стичаше се по лицата, влизаше в очите им. Кейт премигна, а Джулия обърса лице със свободната си лява ръка.
Продължаваха да се гледат.
И тогава Джулия свали пистолета. Очите ѝ останаха приковани в Кейт още секунда-две. После тя кимна. Беше едва забележимо движение на шийните мускули, лека промяна в ъгъла на лицето. Или може би шията и главата ѝ не бяха помръднали изобщо, а само клепачите. Устните ѝ потръпнаха в усмивка, или по-скоро гримаса.
През следващата година и половина Кейт щеше да се сеща неведнъж за този загадъчен поглед. Джулия се бе опитала да ѝ каже нещо там, в ледения дъжд, на онази панорамна площадка. Но Кейт така и не успя да схване смисъла.