После Джулия се обърна, пресече площадката и заслиза по стълбите, докато се изгуби от погледа ѝ. Нямаше я. Беше си отишла. Кейт се надяваше, че завинаги.
- Чу ли за семейство Маклийн?
Кейт бе застанала пред училището и чакаше да стане три. Беше студено, но ясно и безоблачно време, обичайно за Вашингтон посред зима, но истинска рядкост и благодат по тези места, където дните преминаваха в полумрак и сивота.
Въпросът дойде иззад гърба ѝ, от около три метра разстояние. Кейт нямаше желание да се обърне, за да се включи в разговора, но още по-неприятно ѝ беше да подслушва.
- Какво да съм чула?
- Тръгват си. Може вече да са отпътували.
- Връщат се в Америка? - Гласът на жената звучеше познато.-Защо?
Огромната училищна врата се разтвори и децата се изсипаха на двора, заслепени от яркото слънце.
- Не знам. Чух само, че си тръгват, Саманта ми каза. Нали знаеш, че работи в агенция за имоти? Апартаментът им току-що бил обявен за даване под наем. Тя се обадила на брокерката и открила, че го освобождават, понеже се връщат на работа в Америка. Незабавно.
Джейк излезе на слънце, като се оглеждаше за майка си. Щом я откри, лицето му се озари от радост, както всеки ден, когато идваше да го вземе от училище.
- Здравей, мамо.
Тя се обърна и погледна клюкарките. Лицето на едната ѝ беше смьтно познато, беше я виждала някъде. Кейт усети погледа ѝ върху себе си. Сети се, че е приятелка на Джулия и отношението ѝ към нея вероятно бе белязано от онова, каквото и да беше то, което ги бе принудило да избягат толкова набързо.
Другата жена - тази с познатия глас - беше Джейн. Тя срещна погледа на Кейт и сведе очи, очевидно засрамена. Сигурно обвиняваше себе си за случилото се - кратката ѝ афера с Бил вероятно бе провалила брака му. Човек е склонен да се смята за център на вселената.
Зимата постепенно се отдръпваше. Бяха прекарали една седмица в Барселона - там времето беше по-топло, отколкото на север, време за сака, а не за палта. Освен това бяха ходили за по един уикенд до Хамбург и Виена. Нови места, чужди езици.
Кейт прекара сама един уикенд, от петък до неделя, във все още зимния Париж, четири часа път с влак, после освежаваща разходка от Гар дьо л’Ест до покрития пазар, където обядва върху мушамена покривка в един виетнамски ресторант, сред облаци пара от тенджерите, цвърчене на смес за палачинки в големите тигани и пирамиди от свински крачета. Влезе в няколко универсални магазина по големите булеварди, дори се отби да поразгледа Лувъра.
Късно следобед в събота застана на Пон Ньоф - реката проблясваше лениво на зимното слънце. Стана ѝ студено и тя стегна новия шал около врата си, за да се стопли. После се върна сред оживената глъч на Левия бряг. Бистрата и бирариите бяха претъпкани с вечерните тълпи, а слънчевата светлина бе отстъпила място на електрическа. Докато чакаше зелената светлина на един светофар, вдигна глава и видя, че по клоните на дървото, надвиснало над кръстовището, има пъпки.
Когато тръгваха от Люксембург за лятната си почивка в Южна Франция, си мислеха, че ще се върнат след пет седмици. Не се съмняваха, че ще запишат децата си в същото училище. Но през този един месец на Средиземно море преразгледаха плановете си. Наистина ли им се живееше в Люксембург? И нужно ли беше това?
Престоят в Люксембург им бе трябвал, за да може Декстър да открие своите свръхсекретни сметки, в които да преведе парите. За целта бе основал фирма с предмет на дейност, който в Люксембург не би привлякъл вниманието на властите - инвестиции на финансовите пазари. За да плаща данъците си извън юрисдикцията на ФБР.
Непременно ли трябваше това да стане в Люксембург? Не. Можеше да го направи в Швейцария, на Каймановите острови, в Гибралтар - в която и да било от десетината дискретни минидържави по света. През годината преди преместването им Декстър ги бе посетил всичките. И накрая се бе спрял на Люксембург, защото беше истинска държава, а не някакъв забутан остров в Ирландско море, кънтри клуб на Карибите или гола скала на ръба на Пиренейския полуостров. В Люксембург имаше голяма и задружна чуждестранна общност, добри училища, лесен достъп до културните ценности на Западна Европа.
При това никой в Америка не знаеше какво всъщност е Люксембург. Когато американец чуеше, че някой се мести да живее в Цюрих или на Кайманите, първата му мисъл беше, че въпросният някой укрива пари или бяга от закона, или и двете. Но никой нямаше представа какво се върши в Люксембург.