За пореден път Кейт си дава сметка, че е пропуснала едно голямо парче от мозайката. Кое по-точно? Факта, че Бил си играе своя, напълно отделна игра. В която изиграната се оказва тъкмо Джулия.
34
Днес, 17:50ч.
- Ти се шегуваш - каза Хейдън с едва забележима усмивка.
- He - отвърна Кейт.-Напротив.
Наближаваше шест. В „Джордж V“ вече прииждаха чиновници за по чашка след работа и туристи с ранни резервации за вечеря. Един от колегите на Хейдън бе мушнал двайсетачка в ръката на оберкелнера срещу малко лично пространство, което обаче нямаше да трае дълго.
- Какво според теб би могла да вършиш? - попита Хейдън.
- Владея испански. А сега вече и приличен френски. Познавам горе-долу Европа. Мога да се пробвам в посолство, консулство, в някоя неправителствена организация.
- Само че не познаваш никого. Нямаш никакви връзки.
Същата причина, която Джулия изтъкваше за това, че не можела да се реализира като интериорен дизайнер в Люксембург. Краткосрочно извинение. Фалшив претекст.
- Давам си сметка, че ще се наложи да започна от най- ниското стъпало. И вероятно да си остана там завинаги. Някъде близо до дъното.
Хейдън се облегна назад.
- И за какво ти е да се захващаше това?
На Кейт ѝ бе отнело много време да си признае, че не желае някогашната си работа, кариерата си. Че единственото ѝ желание е да бъде майка и домакиня. Но само за две години си бе дала сметка, че греши. Всичко друго, но не домакиня.
- Децата ми са на училище, ежедневието ми е... празно. Освен ако не намеря начин да го запълня. Но първо трябва да намеря причина за това. Причина, различна от скуката.
Тя съзнаваше, че няма как да се върне на предишната си работа. Вероятно никога вече нямаше да носи оръжие, да усети прилива на адреналин от смъртната опасност, дебнеща пред вратата или на следващата среща с информатор. В най-добрия случай щеше да си намери нещо, което да е бледо подобие на някогашния ѝ живот. Но и то щеше да бъде по-добре от нищо.
От друга страна, работната ѝ среда щеше да е по-уредена. Освен това сега имаше много пари, живееше в Париж, децата ѝ вече не носеха памперси, ставаха все по-самостоятелни, със съпруга ѝ се разбираха чудесно... имаше си, кажи-речи, всичко. Просто искаше малко повече.
- Това, което за нищо на света няма да допусна - продължи тя, - е децата ми да бъдат отвлечени от някой латиноамерикански психопат, затова си търся тихо, спокойно местенце.
Хейдън вдигна рязко глава.
- Значи това било?
- Моля?
- Торес е заплашвал семейството ти.
Кейт не отговори. Нямаше намерение да си признава едно хладнокръвно убийство на чужд гражданин на американска земя.
- Готова съм на компромиси - продължи тя, ловко заобикаляйки темата за някогашната грешка, знаейки, че и Хейдън няма намерение да се рови из стари истории. - Затова съм тук, за да сключа сделка.
- Е, добре. Какво предлагаш?
- Виновника за откраднатите петдесет милиона.
- Интересно.
- В замяна искам работа.
Хейдън кимна.
- Страхотно!
- Добре - каза тя.
Той се усмихна и протегна ръка през масата, за да се здрависат по случая.
- Но... - продължи тя. - Има едно усложнение.
Усмивката и ръката му се дръпнаха едновременно.
- И какво е то?
- Искам имунитет. За мен. И за съпруга ми.
- Имунитет? Задето си надупчила Торес? Моля ти се. Никой не си е и мислил да започва разслед...
- Не е това.
- За друго убийство ли става въпрос?
- Не разбирам какво имаш предвид под друго - отвърна Кейт, отказвайки да се набърква в онази стара каша. - Не, не е убийство. По-скоро злоупотреба със служебно положение. Или нещо такова.
Той повдигна вежди.
- Е, имаме ли сделка?-попита тя.
Няколко секунди Хейдън не отговори; гледаше я втренчено, очевидно очаквайки още. Накрая се примири, че няма да има още.
- Съжалявам, Кейт- каза той. - Няма сделка.
След около час Кейт трябваше да бъде на другия бряг, за да се срещне с Джулия и Бил и с Декстър. И се надяваше да пристигне първа, преди останалите. Преди съпруга си.
Тя се загледа замислено в панорамата на града - улиците, които тръгваха радиално от музея, морето от покриви. Примирена, че в крайна сметка, ще се наложи да каже истината на Хейдън. Може би не цялата, но още малко от нея.
Кейт се пита дали самият Хейдън не е в служебния ван зад ъгъла, за да слуша разговора им. Или е някъде през улицата, за да ги наблюдава. Когато го остави преди два часа и половина, не беше наясно в какво ще се изразява участието му до края на вечерта. Хейдън беше майстор на неяснотата.