Освен това Джулия е напълняла с пет килограма, може би с десет. Лицето ѝ е румено, сияещо.
- О, господи!-възкликва Кейт. - Ти си бременна!
Джулия се изчервява. А само преди две години бе твърдяла, че не може да има деца. Още една от многото ѝ маски.
Бременна.
Това променя всичко.
Кейт и Хейдън седяха под лазурното небе, по което се носеха бели облачета, осветени от златистите лъчи на слязлото ниско слънце. Сцена, достойна за художник, за Вермеер.
Кейт никога не си беше падала по северноевропейската живопис, докато не попадна в Северна Европа. Тогава разбра, че небето на холандските и фламандските художници не е плод на богато въображение, не е художествено изкривяване на действителността, а вярно възпроизвеждане на реалния небесен свод. Не така изглеждаше небето над Бридж- порт, щата Кънетикът, над Вашингтон или Мексико Сити, над което и да било от многото места по света, където бе прекарала живота си, понякога вторачена в небето.
- Трябва да ми кажеш - настоя Хейдън - за какво точно ти е нужен имунитет.
Борбата на нерви продължаваше. Но Кейт знаеше, че за разлика от нея той не блъфира. Налагаше се тя да отстъпи. Защото най-после бе решила какво иска, какво ѝ е нужно, и Хейдън беше в състояние да ѝ го даде. Докато той не искаше от нея нищо.
Освен това Кейт беше принудена да бърза, да приключи с тази история още сега и да се върне на Левия бряг.
- За участие в кражбата - каза тя. - На петдесетте милиона.
Хейдън вдигна чашата си, отпи голяма глътка вода и я постави на масата, без да отделя очи от Кейт.
- Помисли си само - продължи тя. - Това е точно от типа операции, с каквито Фирмата би се заела. Въпросният Полковник е бил пълен изрод, отрепка, боклук. Не просто зъл човек, а дестабилизираща сила, безотговорен социопат, чиито оръжия някой ден са щели да попаднат, ако вече не са попаднали, в ръцете на хора, които да ги обърнат срещу Америка.
Изражението на Хейдън беше непроницаемо.
- И така, ние... не аз лично, но... Както и да е, Полковника е извън играта. Като при това парите му не са преминали в ръцете на други като него. Да не говорим за един допълнителен бонус, който ще ти се стори твърде съблазнителен.
- Да?
- Виновникът... хм, другият виновник... е не кой да е, а действащ агент на ФБР.
Хейдън се изсмя пресипнало; смехът му беше като пръхтене на стар кон, болен от астма. Явно намираше току-що чутото за остроумна шега.
- А парите?
- Ще ги върнем - каза Кейт. - Е, не точно на собственика им. Ще ги дадем на... знам ли? На теб? Но отсега ти признавам, че не разполагаме с цялата сума.
Хейдън извърна глава настрани, сякаш търсеше с поглед подчинените си в отсрещния ъгъл на ресторанта. После отново се обърна към Кейт.
- И така-каза тя, - имаме ли сделка?
- Честито - казва Кейт. - Кога ти е терминът?
- Аз едва... Още съм в третия месец.
- Но това е чудесно - казва Кейт и се обръща към Бил. - Честито.
Ръката му е още под масата, готова да брани тази фина, деликатна обвивка на дебелата купчина лъжи, забъркана от Джулия. За него залогът е огромен: не само двайсет и пет милиона евро, а и жена и дете. Целият му живот.
Кейт решава да си замълчи за двуличието му. Да го остави на мира-завинаги.
Тя плъзва беретата обратно в двойното дъно на чантата си. Изважда ръката си отгоре, пресяга се през масата и захлупва ръката на Джулия; ръбестият диамант на годежния пръстен драска дланта ѝ дори през мазолите от тениса. Погалва нежно с палец китката на приятелката си.
Бил кимва на Кейт със сведени клепачи в знак на благодарност. Той също се размърдва на стола си, изважда ръката си и хваща столчето на чашата с вино.
Кейт не иска тази жена да роди детето си в затвора. Не иска да се чувства отговорна за подобен ужас.
И без това на плещите ѝ лежи друга, не по-малко тежка отговорност.
Не, стореното от нея е далеч по-ужасно.
Откъм Парк Авеню се чу клаксон на лека кола, изохкаха въздушните спирачки на камион. Дневна светлина се процеждаше през прозрачните пердета, микроскопични прашинки танцуваха в слънчевите лъчи. Върху подноса от рум- сървиса се виждаха недокоснати филийки препечен хляб, остатъци от бъркани яйца, резенчета бекон и пържени картофи. На масичката бяха поставени сребърна кана с кафе и порцеланова чаша; ароматът изпълваше стаята, каната проблясваше на слънцето.