Тя вдигна поглед към Адам - в очите му се четеше подозрителност. Кейт с мъка потисна надигащата се в нея паника. Предишната нощ в съзнанието ѝ се беше явила картина, която не бе успяла да пропъди: как я извеждат на паркинга, към ван без прозорци, който да я откара уж до друга служба в града, но всъщност към някакво летище, и от там я натоварват на малък частен самолет с двама начумерени едри мъже, които да я придружават по време на деветчасовия полет, за да я доставят като пратка пред вратите на мрачен зандан в Северна Африка, където цял месец пазачите да я подлагат на ежедневни побои, докато умре от вътрешни кръвоизливи, без да види повече семейството си.
- Не - отвърна тя. - Мисля, че няма.
Адам спусна ръце от масата към хълбоците си, сякаш се канеше да стане от стола и да предприеме физически действия.
Кейт изтръска чадъра си и го подпря на изтривалката да съхне. Лампичката за гласова поща на телефона мигаше. Най-напред трябваше да настани децата пред телевизора, след като им намери подходяща програма на френски език. После да извади покупките от пазарските торби. След това да сготви вечеря в кухнята с немски уреди.
За начало изпусна на пода бутилка с нектар от праскови. Бутилката се пръсна върху мраморните плочи и във всички посоки се разлетяха стъкълца и пръски от гъстата лепкава течност. Бяха ѝ нужни петнайсетина минути, за да почисти, застанала на четири крака и въоръжена с рула домакинска хартия и гъби.
Това, което бе принудена да върши, я изпълваше с неописуемо омерзение. Мина половин час, преди да натисне бутона за прослушване на съобщенията си.
„Здрасти, аз съм. Много съжалявам, но днес няма да се прибера за вечеря.“ Пак ли? Вечерните му отсъствия бяха сравнително отскоро, но вече почваха да ѝ писват. „Имам среща в шест, после друга в осем. Към девет и половина ще съм си вкъщи. Поне така се надявам. Кажи на момчетата, че ги обичам.“
Тя натисна копчето за изтриване.
„Здравей, Кейт, обажда се Карен от Женския клуб. Исках просто да се чуем и да ти кажа, че току-що пристигна още едно американско семейство.“ Е, и какво от това? „Реших, че е редно да ви запозная.“
- Сигурна ли сте? - беше я попитал Адам.
Кейт с мъка контролираше дишането си.
Може би Адам имаше предвид един случай в Барбадос, за който Кейт не бе получила разрешение по надлежния ред. Или изчезналото досие на онези салвадорски мафиоти, с което тя нямаше нищо общо. А може би обяснението беше съвсем просто: Джо ѝ нямаше доверие.
Но най-вероятно ставаше дума за Торес. През петте години, изминали оттогава, Кейт бе живяла с убеждението, че рано или късно Торес ще се появи отнякъде, за да ѝ го върнела си отмъсти.
Или пък просто такъв беше редът.
- Да - отвърна тя. - Сигурна съм.
Адам седеше и я изучаваше втренчено. Тя събра кураж и отвърна на погледа му. Вече се взираха един в друг през масата, сякаш за да видят кой пръв ще мигне.
Той можеше да чака до безкрай. Нали с това си изкарваше хляба - с чакане.
Но и тя можеше да чака.
Не Торес беше този, който не даваше покой на Кейт. А онази появила се изневиделица невинна жена.
- Е, добре - каза накрая Адам. Погледна часовника си и надраска нещо в бележника. - Дайте ми служебната си карта.
Кейт я свали от шията си, поколеба се за миг, после я постави върху масата.
Адам откъсна листа от бележника си, стана, заобиколи масата и протегна ръка, за да ѝ го подаде.
- Утре в девет се явете на това място.
Кейт погледна недоверчиво листа в ръката му, сякаш не разбираше, че и тази фаза е приключила. Нещата винаги приключват по-внезапно, отколкото човек е очаквал.
Очната ставка с миналото нямаше да се състои. Не и днес, не и тук. А ако не днес и не тук, то кога и къде?
- Търсете Евън - добави той.
Кейт вдигна поглед към Адам, опитвайки се да прикрие изумлението си, че темата за Торес така и не бе повдигната.
- Колко време ще отнеме? - попита тя колкото да каже нещо, да смени темата, да не се издаде колко е облекчена. Още не беше късно да се прецака. Никога не беше късно.
- Поне два-три дни. Вероятно повече, но не знам колко точно. Заделете си две седмици, през които ще получавате пълна заплата. Едва ли ще отнеме толкова дълго, но е добре да предвидите повече време, за да няма изненади. Разбира се, това е обичайният ред.
- Разбира се.
- Ами... това беше. - Адам се усмихна и отново протегна ръка, този път за да се здрависат. - Вие вече не сте служител на Централното разузнавателно управление. На добър час, Катрин.