- Къде работи? - попита Джулия.
- Има малка кантора на булевард „Роаял“, но е на сво- бодна практика.
- А кои са му клиентите?
Кейт се изчерви.
- Не зная.
Джулия се изкиска, в отговор Кейт се позасмя и след миг и двете избухнаха в истеричен смях. Изведнъж Джулия направи гримаса.
- Ох, боже господи! - Тя запърха с китки пред лицето си, сякаш се опитваше да литне. - Задавих се с вино. Влезе ми в носа! Ааааххх!
Когато смехът утихна, Джулия отново подхвана темата:
- А ти? Работиш ли нещо тук?
- Гледам си децата и се грижа за дома. - Още едно изречение, което бе повтаряла стотици пъти, но все още на самата нея не ѝ звучеше убедително. Тя извърна поглед встрани и попита: - Ами ти?
- Аз съм интериорен дизайнер. По-точно бях. Не очаквам тук да има много работа за мен. По-скоро никаква.
Кейт никога не си бе представяла, че ще ѝ се налага да обядва с непознати жени, които в предишния си живот са били декораторки.
- Защо мислиш така?
- Нужни са връзки във висшето общество. Там са нашите клиенти. Освен това е нужно да познаваш разни майстори занаятчии, защото това са хората, които ще изпълнят проекта ти. Също и доставчици, магазинери, източници на материали. Тук не познавам никого, не знам нищо. Не мога да бъда интериорен дизайнер в Люксембург.
Кейт оглеждаше внимателно новата американка. Беше руса, с коса до раменете, почти сигурно боядисана, но при добър фризьор - накъдрена, разресана, лъскава, с обем. Жената не пестеше сили да изглежда добре. Беше със сини очи, с едва доловими сенки и очна линия, нищо прекалено и безвкусно. Хубавичка, без да е красавица, и привлекателна по един особен, предразполагащ начин. Малко по-висока от Кейт, може би метър и седемдесет и осем-девет, тънка, стройна, с тесен ханш, леко мършава - тяло на жена, която никога не е раждала. Беше поне на трийсет и пет.
- От колко време си омъжена, Джулия?
- От четири години.
Кейт кимна.
- Знам какво си мислиш - продължи Джулия. - С четири години брак, минава трийсет и пет, но... къде са децата? За да ти спестя въпроса, нека да ти го кажа направо: не мога да имам деца.
- О! - Кейт си даваше сметка, че американките са крайно откровени, когато става дума за репродуктивните им способности. - Съжалявам.
- И аз. Но това е животът, нали? Гадостта дебне отвсякъде.
- Сигурно си права.
- Както и да е. Има и други начини. Мислим за осиновяване. И понеже не е нужно да се съобразявам с биологичния си часовник, ще изчакаме да мина четирийсет и тогава. А през оставащите години ще си отживея, докато Бил печели пари. След което ще се кротнем и ще гледаме деца.
Кейт бе смаяна от словоохотливостта ѝ. Прекалено общителните хора я караха да става подозрителна. Смяташе, че колкото повече даден човек ѝ разкрива за себе си, толкова повече се опитва да прикрие истинската си същност.
Въпросната Джулия бе успяла да задейства всичките ѝ алармени системи. И въпреки това Кейт бе принудена да признае, че в нея има нещо твърде симпатично.
- Добре сте го намислили.
- Нали? - Джулия отпи от виното си. - А ти какво работеше в Америка?
- Бях на държавна служба. Правех проучвания, пишех доклади, давах становища. За международната търговия, за икономическото развитие, такива работи.
- Сигурно е било интересно.
- Понякога - отвърна Кейт. - А друг път беше направо противно.
Двете отново избухнаха в смях, пийнаха още вино и забелязаха, че чашите им са почти празни.
- Monsieur - подвикна Джулия към минаващия наблизо сервитьор. -Encore du vin, s’il vousplait. - Акцентът ѝ беше ужасен.
Сервитьорът я изгледа объркано. Кейт виждаше, че се опитва да разгадае казаното. Накрая кимна.
- Оиi, madame.
И след малко се върна с бутилката ризлинг.
- А ти? - попита я Джулия. - Искаш ли още малко?
- Не бива. Още не са ни сервирали основното ястие.
Джулия бе изяла точно половината от салатата си и бутна чинията встрани. Кейт бе впечатлена от дисциплинираността ѝ.
- Не ставай смешна. Pour elle aussi - каза тя на сервитьора.
Когато той се отдалечи и нямаше опасност да я чуе, Кейт йказа:
- Френският ти е страхотен.
- Благодаря за лъжата - каза Джулия, - но знам, че не е. Имам безобразен акцент. Проклятието на Средния запад. - По акцента ѝ не личеше особено да е от Средния запад, но пък как в днешно време можеше да се определи със сигурност кой откъде е в Америка? След още двайсетина години всички американци щяха да звучат еднакво. - Но гледам да уча нови думи. - Джулия вдигна чашата си и протегна ръка към Кейт. -Ata sante. А също a nouvelles amies.