Бяха ѝ нужни два часа, за да си купи почистващ препарат за четири евро.
Тя нито можеше да си обясни всичко това, нито да се оплаче. Не биваше да недоволства от живота си, поне засега. А може би и завинаги. Та тя го бе искала, бе изразила пълна увереност пред съпруга си, че този живот ще ѝ хареса. И нямаше право да хленчи.
- Да - каза си тя. - Не е толкова зле.
Кейт беше перфектният кандидат; навремето бе предпочела да завърши колеж във Вашингтон, което само по себе си предполагаше кариера в обществения сектор. Изучавала бе не само политически науки, но и испански език, и то във време, когато най-сериозните външни заплахи идваха от Латинска Америка, а най-ценните разузнавателни данни постъпваха от южната страна на границата. И двамата ѝ родители бяха починали, тя не поддържаше близки отношения с останалите си роднини, нито пък с когото и да било друг. Дори знаеше как да борави с огнестрелно оръжие - баща ѝ се бе занимавал с лов и тя се бе научила да стреля със семейния ремингтън още на единайсет години.
С други думи съответстваше идеално на профила. Единственият ѝ недостатък бе, че не преливаше от патриотизъм. Чувстваше се предадена от държавата, задето бе оставила родителите ѝ да умрат само защото бяха бедни. Мрежата от социална сигурност в Америка се бе прокъсала, а последиците от пропадането през дупките ѝ бяха нечовешки. След дванайсет години републиканска хегемония обществото беше по-разслоено от всякога, а Бил Клинтън още не бе постигнал каквото и да било, освен да залъгва света с приказки за надежда.
Но не ѝ беше трудно да запази всякакви съмнения за себе си, както и всичко останало. Тя никога през живота си не бе писала гневни писма до щатския сенатор, нито пък бе изливала огорчението си в язвителни курсови работи в колежа. Никога не бе носила плакати в знак на солидарност със стачкуващ профсъюз, нито бе участвала в каквито и да било протестни акции. Деветдесетте едва бяха започнали. Беше период на затишие, на пълна липса на политическа активност, в която да бъде въвлечена против своя здрав - или може би хладен - разум.
През пролетния семестър в годината на завършването си Кейт получи покана за парти, на което щеше да присъства професорът им по международни отношения, за когото едва по-късно разбра, че освен с академична работа се занимава и с откриване на подходящи кандидати за някои служби. Седмица по-късно двамата се срещнаха на кафе в студентския клуб и професорът я покани на разговор в кабинета си, за да я информира, че определено ведомство набира стажанти. Предпочитали студенти в магистърските курсове, но понякога вземали и бакалаври с подходяща квалификация.
Кейт се бе сторила извънредно подходяща на въпросните кадровици и тя действително беше такава. От друга страна, и ЦРУ беше идеалното място за нея. В живота си тя не бе видяла друго освен безкрайни периоди на разочарование, примесени с кратки моменти на надежда и шансове. Нуждаеше се от нещо голямо, с което да запълни тази огромна празнота, да впрегне потенциала си и да го насочи в пра- вилната посока, към нещо съществено. Може да се каже, че беше съблазнена от романтиката, вдъхновена от внезапно разкрилите се пред нея възможности.
И така, Катрин преглътна идеологическата обработка, лекичко стискайки палци зад гърба си; вече бе приела за себе си, че се е нагърбила с важна роля в борбата срещу смъртни врагове. Тя беше убедена, че Америка - при всичките си недостатъци - далеч превъзхожда Куба, Никарагуа или Чили, да не говорим за съсипаните останки от бившия Съветски съюз, за тромавата грамада на Китай или неработещите социални демокрации на Западна Европа. Съединените щати бяха единствената останала свръхсила и всеки искаше да бъде в техния отбор. Или почти всеки.
Кейт бе приета радушно в своето ново семейство - Оперативна дирекция; то беше голямо и сплотено, съставено от хора като нея - интелигентни и амбициозни, при това не особено склонни към излишно интимничене. Харесваше работата си, макар някои аспекти от нея да я караха да се буди посред нощ, обляна в студена пот. Служба „Тайни операции“, в която се озова, ѝ беше тъкмо по мярка.
После успя някак да намери място и за Декстър. А не след дълго и за децата. И когато това ново, истинско семейство започна да изпълва живота ѝ, старите тайни се превърнаха в проблем, в досадно неудобство, в душевен артрит. Тя трябваше да се освободи от някогашния си живот - изфабрикуван, обвързан с чувства, различни от любовта. Имаше все по-малко нужда от Фирмата. Това, от което се нуждаеше, и то все повече и повече, бяха съпругът и децата ѝ.