Разбира се, Кейт веднага се запита дали не е инсценировка. Седна пред компютъра в еркера на последния етаж в сградата от жълти тухли, където се намираше апартаментът ѝ; от мястото си чуваше плача на новороденото бебе на наемателите от долния етаж. Логна се в специалния защитен сървър и провери всички, носещи името Декстър Мур в Америка, докато стигна до онзи, който я интересуваше. По номера на социалната му осигуровка проследи целия му досегашен живот през базите данни на различни институции: колежа, който бе завършил, службата за регистрация на МПС, която му бе издала шофьорската книжка, училището в Канзас, където бе учил като юноша; полицейското досие на баща му (един арест за нападение с причиняване на телесни повреди в Мемфис) и военното досие на по-големия му брат, загинал в Босна.
След около час се убеди, че нейният Декстър Мур е примерен гражданин с неопетнена репутация. Вдигна телефона, набра номера му и го покани на кино. Към края на седмицата имаше пътуване - щеше да прекара цял месец, а може би и повече в джунглите на Гватемала.
Две години по-късно тя се разрови още по-дълбоко в живота му - този път прегледа банковите му сметки и тайно му сне пълен набор пръстови отпечатъци, които сравни с базата данни на ЦРУ. Това я убеди още веднъж, че Декстър е този, за когото се представя - честен, почтен, достоен за уважение мъж.
Вътре в себе си Кейт вече му бе казала „да“.
Това беше преди шест години. Във времето, когато тя все още можеше да преодолее, макар и за кратко, естественото си състояние на подозрителност към хората, да поднови вярата си в доброто начало. Вяра, която бе загубила още като тийнейджърка, когато бяха започнали катастрофите в семейството ѝ.
И така, тя бе повярвала - защото имаше нужда да повярва, - че е в състояние да остави настрана цинизма и да се омъжи за този човек, да заживее нещо подобно на нормален живот. След като го бе проучила изцяло и отвсякъде и се бе убедила, че няма в какво да се съмнява, си бе казала, че никога вече няма да се рови в живота му.
Още тогава, навремето, тя си даваше сметка, че това може би е акт на доброволна самоизмама, затваряне на очите, продължило години.
- Бен! - махна тя на по-малкия си син, който се беше затичал към поредната игра.
- Какво?
- Ела тук. - Тя разтвори ръце, детето притича до нея и обгърна бедрата ѝ с тънките си ръчички. - Обичам те - каза тя.
- И аз, мамо, но сега бързам, чао, мамо, обичам те, чааа- ооо.
Може би всичко беше самозаблуда, но в този момент тя се нуждаеше тъкмо от това.
Кейт не можеше да се сдържи. Прерови набързо шкафчето, в което държаха разпечатките от кредитните си карти, застрахователните полици и старите сметки за телефон и електричество. Нищо. Започна отначало, този път по-бавно, като вадеше папките една по една от най-горното чекмедже, обръщаше всеки лист хартия, включително указанията за ползване на разни рутери, периферни устройства и други подобни, дори на стереоуредбата, за която знаеше със сигурност, че бе останала във Вашингтон.
Наля си нова чаша кафе и се насочи към долното чекмедже, започвайки този път отзад напред. Намери стар кафяв плик с омачкано полуоткьснато капаче, на който имаше надпис: РЕФИНАНСИРАНЕ НА ИПОТЕКА. Вътре сред обичайните молби за отпускане на кредит и удостоверения за притежавани активи най-после го откри: стандартен договор за услуги между Декстър Мур и Континентъл Юръпиън Банк.
Кейт прочете двете страници, изобилстващи с правна терминология, после още веднъж. Нямаше абсолютно нищо забележително.
Малко се поядоса на Декстър, задето бе скрил договора от нея, но ядът ѝ трая кратко. Човекът не бе имал избор, ако банката наистина държеше да запази името си в тайна, дори от нея.
И тя му прости. Вместо това се наруга мислено за подозренията си, за това, че отново си бе позволила да се рови в нещата му. За това, че бе нарушила обещанието си и бе изпитала чувство, което не биваше да изпитва.
После прости и на себе си и отиде да вземе децата от училище.
- Родителите ми починаха, и двамата - каза Кейт. - Със сестра ми ги погребахме в разстояние на две години.
- Божичко! - каза Джулия. - А къде е сестра ти сега?
- В Хартфърд, мисля. Или може би в Лондон. Не поддържаме връзка.
- Скарали сте се?
- Не точно - отвърна Кейт. - Емили е алкохоличка. Освен това се друса.
- Лоша работа.
- Когато родителите ми бяха болни, не можехме да им обръщаме кой знае колко внимание. Нямахме и средства. Бяха твърде млади, за да имат натрупани пари в здравната каса, а предприятието, където беше работил баща ми - фирма за електроника - беше фалирало. И двамата се хващаха на всякаква работа, обикновено сезонна или на половин ден, здравните им осигуровки бяха малки и когато легнаха болни, бяха тотално прецакани. Отнесоха се с тях нечовешки.