Накрая стигна до извода, че онова, което иска сега, започва с напускане на работа. С махането ѝ завинаги от тази служба. С края на тази кариера. Преминаването към нова глава или направо нова книга в нейния живот, в която тя да играе напълно различна героиня. Не непременно без работа и амбиции за кариера, но във всеки случай без тази работа и тази кариера.
И така, в мътната светлина на тази облачна августовска сутрин нейният отговор беше:
- Не, Джо. Съжалявам.
Джо се усмихна отново, но този път усмивката му беше едва забележима, по-скоро гримаса. Цялото му поведение се промени - от средноешелонен бюрократ, какъвто се стараеше да изглежда за околните, се превърна в безмилостния воин, когото Катрин познаваше.
- Ами добре. - Той бутна синята папка встрани и придърпа лаптопа си. - Знаеш, че това предполага серия от разпити, нали?
Тя кимна. Макар че в служба като тази напускането не беше честа тема за разговори, смътно си даваше сметка, че едва ли ще бъде просто. Знаеше също, че никога повече няма да види малкия си кабинет, че никога повече кракът ѝ няма да стъпи в тази сграда. Личните ѝ вещи щяха да ѝ бъдат изпратени по куриер.
- Които започват веднага. - Джо отвори капака на лаптопа. - Моля те - той направи едва забележим жест с ръка, едновременно заповеднически и пренебрежителен, - затвори вратата.
Излязоха от хотела и тръгнаха през лабиринта от тесни павирани улички, образуващи централната зона, като ту се изкачваха, ту слизаха, следвайки релефа на средновековния град. Минаха покрай двореца на монарха, покрай уличните кафенета и широкия пазарен площад със сергии, отрупани с плодове, зеленчуци и цветя.
Кейт усещаше всяка неравност на грубия паваж през тънките си подметки. Голяма част от живота ѝ бе минала в ходене по калдъръмени улички в опасните квартали на непознати градове; тогава обаче беше екипирана с подходящи обувки. В един случай преди петнайсет години бе минала по същите тези павета, позна и пасажа, свързващ двата главни площада. В южния му край се бе спряла и огледала; струваше ѝ се, че влиза в капан. Следеше онзи хлапак, алжиреца, докато се оказа, че е излязъл чисто и просто да си купи палачинки.
Но това беше отдавна, тогава краката ѝ бяха по-млади. Сега ѝ трябваха други обувки, и то много чифтове, които да отиват на новия ѝ стил на обличане, на новия ѝ начин на живот.
Децата прилежно крачеха пред родителите си, увлечени в напълно неразбираем за възрастните разговор за нещо, което наричаха „лего прическа“. Декстър хвана Кейт за ръка; намираха се в центъра на града, сред веселата глъч на един европейски средновековен площад, наоколо хората пиеха и пушеха, смееха се и флиртуваха. Погъделичка дланта ѝ с върха на показалеца си - скрита покана, тайно обещание за нещо, което щеше да се случи по-късно, когато останеха насаме. Кейт усети как се изчервява.
Седнаха в една бирария. В средата на оживеното озеленено пространство оркестър от десетина души - главно тийнейджъри - засвири някаква какофонична мелодия. Сцената ѝ напомни многото мексикански градове, в които се бе скитала някога - градски площад, заобиколен от кафенета и магазини за сувенири, на който бяха наизлезли местни жители от всички поколения: от гукащи бебета до престарели бабички, които си обменяха клюки, допрели глави и сплели ръце, и всички скупчени около естрадата, на която един духов оркестър от аматьори свиреше местни шлагери.
Глобалното влияние на европейския колониализъм.
Кейт бе прекарала най-много време около площада на Оахака, на по-малко от километър от нейния едностаен апартамент, до езиковото училище, където се беше записала в интензивен курс за напреднали, за да усвои разни мексикански диалекти. Обличаше се като всички останали жени наоколо, с дълги ленени поли и селски блузи, косата ѝ беше пристегната в бандана, под която се виждаше малка - и фалшива - татуирана пеперуда в основата на шията. Беше се сляла с градския пейзаж, сядаше в заведенията, пиеше тъмна бира и пренасяше покупките си от пазара в плетена кошница.