Една вечер бяха събрали няколко маси и около тях седяха двойка немски туристи, няколко американци, плюс неизбежните в такива случаи мексикански младежи, които не спираха да ухажват жените - хвърляха стрелички в тъмното, тъй да се каже, но понякога уцелваха и десетката, - когато някакъв красив самонадеян тип ги бе попитал дали може да седне при тях. Кейт го бе виждала и преди, при това неведнъж. Знаеше кой е, както и всички останали. Казваше се Лоренсо Ромеро.
Отблизо се оказа още по-мъжествен, отколкото на снимките. Когато стана ясно, че се е спрял при тях, за да говори с нея, Кейт едва овладя обзелото я вълнение. Дишането ѝ се учести, по дланите ѝ изби пот. Беше ѝ трудно да се съсредоточи върху шегичките му и сексуалните двусмислици, с които изпълваше разговора им, но това нямаше значение. Тя разбираше какво става. Горните копчета на блузата ѝ се разкопчаха сякаш от само себе си; ръката ѝ докосваше неговата и се задържаше дълго върху нея.
Кейт отпи една последна глътка от бирата си и усети как я изпълва решителност. Наведе се към него.
- Cinco minutos - каза тя и посочи с глава към катедралата в северния край на площада. Той кимна, облиза устни и я изгледа жадно.
Отне ѝ цяла вечност, за да пресече откритото пространство. Семействата с деца се бяха разотишли по домовете си, на площада бяха останали само младежи, старци и туристи; във въздуха се носеше дим от пури и марихуана, пияници ломотеха нещо на неразбираем английски, бабички кудкудякаха възбудено на шегите си; в сенките под дърветата влюбени двойки се опипваха безсрамно.
Кейт не можеше да повярва, че е готова да го направи. Тя зачака нетърпеливо в мрака на авеню „Индепенденция“, което минаваше покрай катедралата. След малко пристигна и той и се наведе напред за целувка.
- No- поклати глава тя. - No aqui.
Тръгнаха към парка, където някога бе имало зоологическа градина, но в момента той беше запустяло, безрадостно място, в което Кейт никога не би дошла сама. Сега обаче имаше компания. Тя се усмихна на Лоренсо и навлезе смело в тъмния гъсталак. Той я последва като хищник плячка.
Кейт си пое дълбоко дъх. Е, време беше. Сви зад един дебел дънер и го зачака в сенките. Ръката ѝ беше във външния джоб на широкото яке.
Когато Лоренсо се появи иззад дънера, тя заби дулото в корема му и преди да бе разбрал какво става, дръпна два пъти спусъка. Той се свлече безжизнен на земята. Тя изстреля един последен куршум в черепа му, за всеки случай.
Лоренсо Ромеро беше първият човек, когото някога бе убила.
3
- Видя ли новата американка? - обади се италианката.
Кейт отпи глътка от капучиното си и се поколеба дали да не добави подсладител.
Трудно ѝ беше да си спомни името на тази италианка - София, Соня или значително по-неуместното Марчела. Единственото име, което помнеше със сигурност, беше на онази елегантна англичанка - Клеър, с която си бяха поговорили петнайсетина минути, но след това тя мистериозно изчезна.
Пък и в момента не ѝ хрумна, че въпросът е насочен към нея, понеже тъкмо тя беше новата американка.
За да даде ясно да се разбере, че няма намерение да отговаря, Кейт съсредоточено оглеждаше един по един предметите на масата, търсейки подсладителя. Имаше малка керамична купичка с бяла захар на бучки. И голям стъклен дозатор за кафява захар. Захарта в него всъщност беше бежова и нямаше нищо общо с онази, която се използваше за печене на какаови кексчета - нещо, което Кейт бе правила точно два пъти през живота си, и то за училищни празненства. Имаше и малка метална каничка с пълномаслено мляко, както и стъклена каничка с обезмаслено.
Навремето Кейт се бе гордяла със способността си да помни имена; беше се научила да използва дори специални алгоритми за запаметяване. Но от години насам тези ѝ умения бяха сериозно закърнели.
Ако можеше всички около нея да носят по всяко време табелка с името си...
На масата имаше и квадратна пластмасова стойка с картонени подложки за чаши, върху които беше отпечатан някакъв бароков герб, изобразяващ лъв и развети вимпели, нещо като змии, слънце и лунен сърп, някакви райета, кула с бойници, плюс готически надпис, който не се четеше, защото от мястото ѝ се виждаше наопаки, а буквите бяха плътни и стилизирани, така че тя дори не разбираше на какъв език е.
Имаше и стойка за салфетки от неръждаема стомана; салфетките бяха сгънати на три по такъв начин, че да са едновременно мекички и да стоят изправени - нещо, което изглеждаше логически невъзможно, но не беше. В последно време често ѝ се налагаше да бърше сополите на Бен с подобни сгънати на три салфетки, имаше ги навсякъде. Детето беше настинало, а тук никъде не продаваха от онези удобни носни кърпички в найлонови пакетчета с капаче, които могат да се намерят във всеки американски магазин - от бензиностанциите, кварталните бакалии и супермаркетите до павилионите за вестници, магазинчетата за цигари и аптеките. В люксембургските аптеки очевидно се продаваха само лекарства. Ако попиташе за носни кърпички - ако изобщо можеше да попита на някакъв език дали продават носни кърпички,- жената със строг вид зад гишето най- вероятно щеше да ѝ се изсмее. Или нещо по-лошо. Жените зад всяко гише в тази страна имаха много строг вид.