Мари остана до сутринта и аз й казах, че ще обядваме заедно. Слязох да купя месо. На връщане долових по стълбите женски глас в стаята на Ремон. Малко след това старият Саламано започна да се кара на кучето си, чухме шум от подметки и дращене на нокти по дървеното стълбище, после: „Мръсник, мърша“, и двамата излязоха на улицата. Разказах на Мари историята със стареца и тя се смя. Беше облякла една от моите пижами, чиито ръкави бе навила. Докато се смееше, пак я пожелах. Малко по-късно тя ме попита дали я обичам. Отговорих й, че това нищо не значи, но ми се струва, че не. Изглежда, се натъжи. Но докато приготвяхме обяда, пак се засмя без повод така, че я целунах. В този именно момент избухна караницата у Ремон.
Най-напред се чу писклив женски глас и след това Ремон, който казваше: „Ти ме измами, измами ме. Ще те науча аз как се лъже.“ Няколко глухи звука и жената закрещя, но по такъв ужасен начин, че стълбището веднага се изпълни с хора. Мари и аз също излязохме. Жената продължаваше да крещи и Ремон продължаваше да я бие. Мари ми каза, че това е ужасно, а аз не отговорих. Поиска да отида да повикам полицай, но й рекох, че не обичам полицаите. Все пак пристигна един заедно с наемателя от втория етаж, който е водопроводчик. Полицаят почука на вратата, но от стаята не се чуваше вече нищо. Почука по-силно и след миг жената проплака, а Ремон отвори. Беше захапал цигара и имаше престорено любезен вид. Уличницата се спусна към вратата и заяви на полицая, че Ремон я биел. „Кажи си името“ — нареди полицаят. Ремон се подчини. „Махни цигарата от устата си, когато говориш с мен“ — рече полицаят. Ремон се поколеба, погледна ме и всмукна от цигарата. В този миг полицаят замахна и му залепи силна, тежка плесница. Цигарата отхвръкна на няколко метра. Лицето на Ремон се промени, но в момента той не продума, а после попита със смирен глас дали може да прибере фаса си. Полицаят каза, че може, и добави: „Следващият път вече ще знаеш, че полицаят не ти е чучело.“ През това време уличницата плачеше и повтаряше: „Той ме би. Той е сводник.“ — „Господин полицай — попита тогава Ремон, — законно ли е да се нарича сводник един мъж?“ Но полицаят му заповяда да си затваря устата. Тогава Ремон се обърна към уличницата и й заяви: „Почакай, малката, пак ще се срещнем.“ Полицаят му повтори да си затваря устата и че уличницата трябва да си отиде, а той да чака в стаята си да го повикат в участъка. Допълни, че Ремон трябва да се срамува, дето е толкова пиян, та чак трепери. Тогава Ремон му обясни: „Аз не съм пиян, господин полицай. Треперя, защото съм пред вас“ После затвори вратата си и всички се разотидоха. Мари и аз приготвихме обяда. Но тя не беше гладна, аз изядох почти всичко. Тръгна си в един часа, а аз си поспах.
Към три на вратата ми се почука, влезе Ремон. Останах легнал. Той седна на края на кревата ми. Мълча известно време и аз го попитах как е минала работата. Разправи ми, че е постъпил така, както е искал, но че тя му е ударила шамар и тогава я набил. Останалото го бях видял. Казах му, че според мен сега тя е наказана и че трябва да бъде доволен. Такова беше и неговото мнение, отбеляза, че каквото и да направи полицаят, не ще изтрие ударите, които е получила. Добави, че познавал добре полицаите и знаел как се полага да се държи човек с тях. Тогава ми зададе въпроса дали съм очаквал, че ще отвърне на плесницата на полицая. Отговорих, че нищо не съм очаквал и че освен това не обичам полицаите. Ремон изглеждаше много доволен. Предложи ми да изляза с него. Станах и започнах да се сресвам. Заяви ми, че е нужно да му стана свидетел. За мен това нямаше значение, но не знаех какво ще трябва да кажа. Според Ремон достатъчно било да потвърдя, че уличницата му изневерявала. Приех да му бъда свидетел.
Излязохме и Ремон ме почерпи един коняк. После пожела да изиграем партия билярд и аз загубих с малка разлика. След това поиска да отидем в публичен дом, но аз отказах, защото не обичам тия неща. Тогава бавно се върнахме и той ми разказваше колко е доволен, че успял да накаже любовницата си. Намирах, че е много любезен с мен и си помислих, че сме прекарали приятно.
Отдалеч забелязах на прага стария Саламано, който изглеждаше разтревожен. Когато се приближихме, видях, че кучето му го няма. Той се озърташе на всички страни, обръщаше се кръгом, опитваше се да различи в тъмнината на коридора, мърмореше несвързани думи и пак започваше да се взира в улицата с червените си очички. Когато Ремон го попита какво има, той не отговори веднага. Слабо дочух, че ломотеше: „Мръсник, мърша“, и продължаваше да се притеснява. Осведомих се къде е кучето му. Отвърна ми рязко, че избягало. И после изведнъж заговори бързо: „Както обикновено, заведох го в лунапарка. Около панаирджийските бараки имаше много хора. Спрях се да гледам «Царят на офейкването». И когато рекох да си тръгна, него вече го нямаше. Разбира се, отдавна исках да му купя по-тесен нашийник. Но никога не съм и помислял, че тази мърша може да си отиде така.“