После тръгнахме и пресякохме града по големите улици. Жените бяха хубави и аз попитах Мари дали забелязва това. Каза ми „да“ и че ме разбира. Известно време мълчахме. Щеше ми се да остане с мен и й предложих да вечеряме заедно у Селест. И на нея й се оставаше, но имала работа. Бяхме близо до дома, сбогувах се с нея. Погледна ме: „Не искаш ли да знаеш каква работа имам?“ Исках да зная, но не се бях замислил за това и изглежда, че тя ме упрекваше. Като видя как се обърках, Мари пак се засмя и се устреми с цялото си тяло към мен, за да я целуна.
Вечерях у Селест. Бях вече започнал да ям, когато влезе една странна ниска жена, която ме попита дали може да седне на моята маса. Естествено, че можеше. Имаше отсечени движения, блестящи очи и личице като ябълка. Съблече жакета си, седна и трескаво заразглежда листа. Повика Селест и веднага си поръча всички ястия наведнъж с решителен й едновременно припрян глас. Докато чакаше ордьоврите, отвори чантата си, извади от нея листче хартия и молив, направи си предварително сметката, после отброи от едно портмоне точната сума плюс бакшиша, и я постави пред себе си. В този момент й донесоха ордьоврите, които много бързо изгълта. Докато чакаше следващото ястие, измъкна от чантата си син молив и едно списание, което помества седмичната радиопрограма. Огради много грижливо една по една почти всички емисии. Тъй като списанието беше от дванадесетина страници, жената продължи прилежно дейността си до края на храненето. Бях вече свършил, а тя все ограждаше с неизменно усърдие. После стана, облече си жакета със същите точни движения, на автомат и излезе. Тъй като нямаше какво да правя, излязох и аз и я следвах известно време. Тръгна по бордюра на тротоара, като вървеше с невероятна бързина и сигурност, без да се отклонява и без да се обръща. Накрая я загубих от погледа си и се върнах. Помислих си, че е странна, но доста скоро я забравих.
Намерих стария Саламано пред прага на моята стая. Поканих го вътре и той ми съобщи, че кучето му е загубено, защото не било в кучкарника. Служителите му казали, че може би е прегазено. Попитал дали не може да узнае това в участъка. Отвърнали му, че тези неща не се регистрират, защото се случват всеки ден. Казах на стария Саламано, че би могъл да си вземе друго куче, но той с основание ми изтъкна, че бил свикнал със своето.
Бях се свил на леглото, а Саламано бе заел един стол пред масата. Седеше срещу мен и ръцете му бяха на коленете. Не бе свалил старата си шапка. Под пожълтелите си мустаци предъвкваше откъслечни изречения. Малко ме отегчаваше, но нямах никаква работа и не ми се спеше. За да говоря нещо, разпитвах го за кучето. Каза ми, че го е взел след смъртта на съпругата си. Оженил се доста късно. На младини имал желание да стане артист: в казармата играел във военните водевили. Но накрая постъпил в железниците и не съжалявал, защото сега си имал пенсийка. Не бил щастлив с жена си, но, общо взето, свикнал с нея. Когато умряла, се почувствувал много самотен. Тогава поискал куче от един колега и му дали това, било много малко. Трябвало да го храни с биберон. Но тъй като кучето живее по-кротко от човека, в края на краищата остарели заедно. „Имаше проклет характер — рече ми Саламано.
— От време на време се счепквахме. Но все пак беше добро куче.“ Казах, че е от хубава порода и Саламано, изглежда, остана доволен. „И при това — добави — вие не го познавате, преди да се разболее. Най-хубавото нещо в него беше козината.“ Откакто кучето хванало тази кожна болест, Саламано го мажел сутрин и вечер с мехлем. Но според него истинската болест на кучето била старостта, а старостта не се лекува.
В този момент се прозях и старият ми заяви, че ще си отива. Отвърнах му, че може да си стои и че ми е неприятно това, което се е случило с кучето му: той ми поблагодари. Каза, че мама много харесвала кучето му. Когато говореше за нея, той я наричаше „вашата бедна майка“. Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали, задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама. „Освен това — добавих — тя отдавна вече нямаше какво да ми приказва и скучаеше съвсем сама.“ — „Да — потвърди той, — в приюта поне завързваш приятелства.“ После се извини. Спяло му се. Сега животът му се беше променил и не му беше ясно какво ще прави. За пръв път, откакто го познавах, ми подаде крадешком ръка и усетих струпеите по кожата му. Поусмихна се и преди да си тръгне, ми каза: „Надявам се, че тази нощ кучетата няма да лаят. Все си мисля, че е моето.“