VI
В неделя едва се събудих. Наложи се Мари да ми вика в ухото и да ме разтърсва. Не ядохме, защото искахме рано да се къпем. Чувствувах се съвсем празен и главата ме наболяваше. Цигарата ми горчеше. Мари ми се подигра, каза, че имам вид „като на погребение“. Беше облякла бяла рокля, разпуснала бе косите си. Рекох й, че е хубава, тя се засмя от удоволствие.
На слизане почукахме на вратата на Ремон. Той ни отговори, че идва. На улицата, поради умората ми, а пък и защото в стаята не бяхме дръпнали завесите, денят, вече изпълнен със слънце, ме удари като плесница. Мари просто скачаше от радост и непрестанно повтаряше, че времето е хубаво. Почувствувах се по-добре и забелязах, че съм гладен. Казах го на Мари, която ми посочи мушамената си торба, в която беше сложила нашите два бански костюма и един пешкир. Не ми оставаше друго, освен да чакам, чухме, че Ремон затваря вратата си. Беше в син панталон и бяла риза с къси ръкави. На главата си беше нахлупил сламена шапка, която развесели Мари, а ръцете му бяха съвсем бели под черните косми. Това донякъде ме отврати. Той слизаше, като си подсвиркваше, и изглеждаше много доволен. Обърна се към мен със: „Здравей, стари приятелю“ и нарече Мари „госпожице“.
Предната вечер бяхме ходили в участъка и аз свидетелствувах, че уличницата е „изневерявала“ на Ремон. Той се отърва с предупреждение. Не провериха моите твърдения. Пред вратата поговорихме с Ремон за това, после решихме да вземем автобуса. Плажът не беше много далеч, но така щяхме да стигнем по-бързо. Ремон мислеше, че неговият приятел ще се зарадва, ако отидем рано. Вече щяхме да тръгваме, когато Ремон ми направи знак да погледна насреща. Видях група араби, облегнати на витрината на тютюнопродавницата. Те ни гледаха мълчаливо, но по някакъв свой особен начин — точно така биха ни наблюдавали, ако бяхме камъни или пънове. Ремон ми каза, че вторият отляво е неговият човек и явно се разтревожи. Добави, че все пак историята е приключена. Мари не разбираше твърде за какво приказваме и ни попита какво има. Обясних й, че това са араби, които имат зъб на Ремон. Тя пожела да се махнем веднага. Ремон се изпъна, засмя се и каза, че трябва да побързаме.
Запътихме се към спирката на автобуса, която беше малко по-нататък, и Ремон ме осведоми, че арабите не ни следват. Обърнах се. Не се бяха помръднали и със същото безразличие се взираха в мястото, което току-що бяхме напуснали. Качихме се на автобуса. Ремон, който изглеждаше съвсем успокоен, не преставаше да се шегува с Мари. Долавях, че я харесва, но тя почти не му отговаряше. От време на време го поглеждаше и се смееше.
Слязохме в предградията на Алжир. Плажът не е далеч от автобусната спирка. Но се налагаше да прекосим едно малко плато, което се издига над морето и после се спуска към плажа. То беше покрито с жълтеникави камъни и със съвсем бели асфодели, които се открояваха върху ярката вече синева на небето. Мари силно размахваше мушамената си чанта, правеше й удоволствие да уронва листата на цветовете. Минахме между редици малки вили със зелени или бели огради, някои с веранди, сгушени под тамариските, други пък оголени сред скалите. Още преди да стигнем края на платото, съзряхме неподвижното море и по-нататък — в бистрата вода — масивен сякаш сънен нос. През нетрепващия въздух до нас достигна лек шум на мотор. И видяхме, много далеч, рибарско корабче, което се плъзгаше незабележимо върху блестящото море. Мари откъсна няколко скални ириса. От пътеката, която се спускаше към морето, съгледахме, че долу няколко души вече се къпеха.
Приятелят на Ремон живееше в дървена къщичка на края на плажа. Отзад къщата опираше в скалите, а пилоните, които я поддържаха отпред, се къпеха в морето. Ремон ни представи. Приятелят му се казваше Масон. Беше едър човек, висок и плещест, а жена му, дребна, закръглена и мила, говореше с парижки акцент. Каза ни веднага да се чувствуваме като у дома си и че има пържена риба, която уловил тази заран. Споделих колко много ми харесва къщата му. Той ме осведоми, че прекарвал в нея съботите, неделите и всички почивни дни. „С жена ми се разбираме добре“ — добави. Точно в този момент жена му се смееше с Мари. Може би за първи път наистина си помислих, че ще се оженя.