Придружих го до къщата и докато се изкачваше по дървената стълба, останах на първото стъпало, главата ми кънтеше от слънцето, бях обезсърчен от усилието, което предстоеше да направя, за да стигна до етажа и пак да отида при жените. Но горещината беше такава, че ми беше мъчително и да стоя неподвижен под ослепителната светлина, която падаше от небето. Да остана тук или да се махна, беше еднакво трудно. След малко се върнах на плажа и тръгнах да крача.
Отново същият червен блясък. Морето се задъхваше върху пясъка с цялото бързо и приглушено дишане на вълничките. Вървях бавно към скалите и усещах как челото ми се издува под слънцето. Жегата ме потискаше и ми пречеше да пристъпвам. И всеки път, когато усетех нейния силен, изгарящ дъх върху лицето си, стисках зъби и свивах юмруци в джобовете на панталона си, цял се изпъвах, за да победя слънцето и тъмното опиянение, в което то ме потапяше. При всеки отблясък — слънчев меч, изскочил от пясъка, от някоя побеляла мидена черупка или от късче стъкло — челюстите ми се стягаха. Крачих дълго.
Отдалеч виждах черните очертания на скалата, заобиколена от ослепителен ореол от светлина и морски прах. Мислех си за прохладния извор зад скалата. Исках да се върна отново при ромона на водата му, исках да избягам от слънцето, от усилието и от плача на жените, исках най-после да намеря пак сянката и нейната отмора. Но когато стигнах по-близо, видях, че човекът на Ремон се беше върнал.
Беше сам. Лежеше по гръб, с ръце под главата, челото му бе засенчено от скалата, а цялото му тяло — на слънце. Синият му огнярски комбинезон излъчваше изпарения поради горещината. Поизненадах се. За мен историята беше приключила и бях дошъл тук без мисъл за него.
Щом ме видя, той се понадигна и мушна ръка в джоба си. Аз, естествено, стиснах револвера на Ремон в сакото си. Тогава той пак отстъпи назад, но без да изважда ръката си от джоба. Бях доста далеч от него, на около десетина метра. На моменти улавях погледа му между присвитите клепачи. Но иначе образът му танцуваше пред очите ми в пламтящия въздух. Шумът на вълните беше още по-ленив, по-разлят, отколкото на обяд. Слънцето, светлината върху пясъка, който се простираше тук, бяха същите. Вече два часа, откакто денят бе застинал, откакто беше хвърлил котва сред океан от кипящ метал. На хоризонта мина малък параход и аз съзрях черното петно с крайчеца на окото си, защото не бях престанал да гледам арабина.
Помислих си, че стига да се обърна, и всичко ще свърши. Но отзад ме притискаше цял един плаж, трептящ от слънце. Направих няколко крачки към извора. Арабинът не се помръдна. Беше все още доста далеч. Може би поради сенките по лицето изглеждаше така, сякаш се смее. Почаках. Слънцето пареше бузите ми, почувствувах как капки пот се събират във веждите ми. Слънцето беше същото както в деня на маминото погребение и както тогава най-много ме болеше челото и всички негови вени туптяха едновременно под кожата. Поради това парене, което вече ми беше непоносимо, аз се придвижих напред. Знаех, че е глупаво, че няма начин да се отърва от слънцето, ако пристъпя напред. Но направих една крачка, една-единствена крачка. И тогава, без да се надигне, арабинът извади ножа си, който блесна на слънцето. Светлината се пръсна върху стоманата и се превърна в дълго искрящо острие, което ме удари в челото. В същия миг потта, събрана във веждите ми, изведнъж потече по клепачите и ги покри с топла и плътна завеса. Зад тази завеса от сълзи и сол очите ми ослепяха. Чувствувах само цимбалите на слънцето върху челото си и — смътно — блестящото острие, изскочило от ножа, който беше все още срещу мен. Тази пареща шпага разяждаше клепките ми и дълбаеше наранените ми очи. Тогава именно всичко се залюля. Морето разля тежко палещо дихание. Стори ми се, че небето се разтвори надлъж и нашир и заваля огън. Цялото ми същество се изпъна, стиснах конвулсивно револвера… Спусъкът поддаде, докоснах полираната извивка на скобата и точно тогава с рязък и оглушителен шум започна всичко. Отърсих потта и слънцето. Разбрах, че съм разрушил равновесието на деня, изключителната тишина на един плаж, където бях изпитал щастие. Тогава стрелях още четири пъти по едно безжизнено тяло, в което куршумите потъваха, без да личи. И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.