Втора част
I
Веднага след арестуването ми бях многократно разпитван. Но това бяха разпити за самоличност, които не продължаваха дълго. Първия път в участъка моят случай като че ли не интересуваше никого. След седмица обаче съдия-следователят взе да ме гледа с любопитство. Но в началото се осведоми само за името, адреса и професията ми, за датата и мястото на раждането. После поиска да узнае дали съм си намерил адвокат. Признах, че не съм и го запитах дали е абсолютно необходимо да имам такъв. „Защо?“ — каза той. Отговорих, че смятам делото си за много просто. Усмихна се и заяви: „Това е само едно мнение. Но такъв е законът. Ако не си изберете адвокат, ще ви осигурим служебен защитник.“ Прецених за много удобно, че правосъдието се нагърбва с тези подробности. Казах му го. Съгласи се с мен и заключи, че законът е добре направен.
Отначало не погледнах сериозно на него. Прие ме в стая със завеси, на бюрото си имаше една-единствена лампа, която осветяваше креслото, където ме накара да седна, докато той оставаше в сянка. Вече бях чел подобни описания в книгите и всичко това ми се стори някаква игра. След разговора обаче се взрях по-внимателно в него и забелязах, че е човек с тънки черти и с дълбоки сини очи, висок, с дълги сиви мустаци и буйни, почти бели коси. Видя ми се много разумен и, с една дума, симпатичен, въпреки нервните тикове, които разтягаха устата му. На тръгване едва не му подадох ръка, но навреме се сетих, че бях убил човек.
На другия ден в затвора дойде да ме посети един адвокат. Беше нисък и пълен, доста млад, с грижливо вчесани коси. Въпреки горещината (аз бях по риза) беше с тъмен костюм, пречупена колосана яка и чудновата вратовръзка на широки черни и бели райета. Остави на леглото чантата, която носеше под мишница, представи се и каза, че е проучил досието ми. Делото ми било деликатно, но не се съмнявал в успеха, ако му се доверя. Благодарих му и той заяви: „Нека навлезем в същността на въпроса.“
Седна на леглото и ми обясни, че събрали сведения за личния ми живот. Узнали, че майка ми наскоро е починала в приют. Тогава се осведомили в Маренго. Следователите научили, „че съм проявил безчувственост“ в деня на погребението на мама. „Разбирате ли — рече ми моят адвокат, — стеснявам се донякъде да ви питам. Но това е много важно и ще бъде силен аргумент за обвинението, ако не намеря какво да отговоря.“ Искаше да му помогна. Попита ме дали в онзи ден ми е било мъчно. Този въпрос ме учуди и си помислих, че бих изпитал крайно неудобство, ако трябваше аз да го задам. Все пак му отвърнах, че донякъде съм загубил навика сам да си поставям въпроси и че ми е трудно да отговоря. Без съмнение аз действително обичах мама, но това нищо не значеше. Всички нормални хора повече или по-малко са пожелавали смъртта на онези, които са обичали. Тук адвокатът ме прекъсна и явно много се развълнува. Накара ме да му обещая да не казвам това на заседанието, нито пред съдия-следователя. Но аз му обясних как съм устроен така, че физическите ми нужди често се отразяват на чувствата. В деня на маминото погребение бях много уморен и ми се спеше. Така че не си давах ясна сметка какво ставаше. Мога със сигурност да твърдя само, че бих предпочел мама да не беше умряла. Но адвокатът не изглеждаше доволен. Рече ми: „Не е достатъчно.“
Замисли се. Попита ме дали може да каже, че него ден съм сдържал естествените си пориви. Отговорих: „Не, защото не е вярно.“ Погледна ме странно, като че ли му вдъхвах известно отвращение. Почти с озлобление ми заяви, че във всеки случай директорът и персоналът на приюта ще бъдат изслушани като свидетели и че „това може да ми изиграе някой мръсен номер“. Обърнах му внимание, че тази история няма връзка с моето дело, но той отвърна само, че си личало как не съм имал никога работа с правосъдието.
Тръгна си някак разсърден. Искаше ми се да го задържа, да му обясня, че желая да му бъда симпатичен, не за да получа по-добра защита, а, ако мога така да се изразя, от естествен порив. Виждах най-вече, че го поставям в неудобно положение. Той не ме разбираше и малко ми се сърдеше. Искаше ми се да го уверя, че съм като всички хора, абсолютно като всички хора. Но всъщност от всичко това нямаше голяма полза и от мързел се отказах.
Малко по-късно бях отведен отново при съдия-следователя. Беше два часът следобед и този път кабинетът му беше облян в светлина, едва смекчена от една прозирна завеса. Беше много горещо. Покани ме да седна и много любезно ми заяви, че моят адвокат „бил възпрепятствуван“ да дойде. Имал съм право да не отговарям на неговите въпроси и да чакам съдействието на адвоката си. Казах, че мога да отговарям сам. Той натисна един бутон на масата. Влезе млад съдебен секретар и седна почти зад гърба ми.