Двамата се разположихме удобно в креслата. Разпитът започна. Най-напред той ми каза, че съм бил обрисуван като човек мълчалив и затворен по характер и поиска да знае какво мисля по този въпрос. Отговорих: „Ами че никога нямам нещо особено за казване. Та си мълча.“ Усмихна се като първия път, призна, че тъкмо това е добро основание и добави: „Впрочем няма никакво значение.“ Замълча, погледна ме, после внезапно се изправи и ми рече много бързо: „Всъщност ме интересувате вие.“ Не схванах ясно какво влагаше в тези думи и не отговорих. „Във вашата постъпка има неща, които ми убягват. Сигурен съм, че ще ми помогнете да ги разбера.“ Казах, че всичко е много просто. Накара ме да му опиша отново деня. И аз пак повторих онова, което вече му бях разказал: Ремон, плажа, къпането, караницата, пак плажа, изворчето, слънцето и петте револверни изстрела. При всяко изречение той казваше: „Така, така.“ Когато стигнах до проснатото тяло, одобрително кимна и каза: „Хубаво.“ Уморих се да предъвквам все същата история и ми се струваше, че никога не съм говорил толкова много.
След кратко мълчание стана и ми заяви, че искал да ми помогне, че аз съм го бил заинтересувал и че с Божията помощ щял да направи нещо за мен. Но преди това искал да ми постави още няколко въпроса. Без никаква връзка ме попита дали съм обичал мама. Отвърнах: „Да, като всички хора“ и секретарят, който дотогава чукаше равномерно по машината, сигурно сбърка някоя буква, защото се засуети и трябваше да върне валяка и да нанесе поправка. Пак без видима логика съдията ме попита дали съм изстрелял петте куршума един след друг. Позамислих се и уточних, че най-напред бях стрелял веднъж и след няколко секунди още четири пъти. „Защо се спряхте между първия и втория изстрел?“ — осведоми се той. Тогава отново видях червения плаж, почувствувах върху челото си огъня на слънцето. Но този път не отговорих. През цялото време, докато мълчах, съдията изглеждаше развълнуван. Седна, зарови пръсти в косите си, опря лакти на бюрото и се понадвеси със странен израз към мен: „Защо, защо стреляхте по едно тяло, вече паднало на земята?“ Пак не знаех какво да отвърна. Съдията прекара ръце по челото си и повтори въпроса с някак променен глас: „Защо? Трябва да ми кажете. Защо?“ Продължавах да мълча.
Изведнъж той стана, отправи се с широки крачки към другия край на кабинета и отвори чекмеджето на една картотека. Извади оттам сребърно разпятие и тръгна към мен, като го вдигна високо. И с разстроен, почти треперещ глас се провикна: „А тоя познавате ли го?“ Казах: „Да, естествено.“ Тогава той много бързо и разчувствувано ми рече, че вярвал в Бога и бил убеден, че никой не е толкова виновен, та Бог да не му прости, но че за това било необходимо човек чрез разкаянието си да стане като дете, чиято душа е необременена и готова всичко да приеме. Цял се беше надвесил над масата. Размахваше разпятието почти над мен. Всъщност следях с голяма мъка разсъжденията му, преди всичко защото ми беше много горещо и в кабинета му имаше едри мухи, които кацаха по лицето ми, а и защото малко ме плашеше. В същото време признах, че това е смешно, защото в края на краищата аз бях престъпникът. Той обаче продължи. Разбрах горе-долу, че по негово мнение има само едно тъмно петно в моята изповед, фактът, че съм се позабавил, преди да дам втория изстрел. Останалото било наред, но този факт той не го разбирал.
Щях да му кажа, че греши, като се хваща за това: фактът нямаше особено значение. Но той ме пресече и изправен в целия си ръст, ме призова за последен път, като ме попита дали вярвам в Бога. Отговорих, че не. Седна възмутен. Каза ми, че това е невъзможно, че всички хора вярват в Бога, даже и онези, които се извръщат от него. Такова било убеждението му, и ако някога се усъмнял, то животът му щял да загуби всякакъв смисъл. „Искате ли — възкликна той — животът ми да няма смисъл?“ Според мен това не ме засягаше и му го казах. Но той вече протягаше през масата Христос до очите ми и се провикна като обезумял: „Аз съм християнин. От този тук искам прошка за твоите грехове. Как можеш да не вярваш, че той е страдал за теб?“ Забелязах, разбира се, че ми говори на „ти“, но вече всичко ми беше дошло до гуша. Горещината се усилваше. Както винаги, когато желая да се отърва от някого, когото едвам слушам, давах си вид, че се съгласявам. За моя изненада той затържествува: „Виждаш ли, виждаш ли? — повтаряше. — Ти вярваш, нали, и ще му се уповаваш?“ Естествено, пак казах не. Той се отпусна в креслото си.
Изглеждаше много уморен. Мълча известно време, докато пишещата машина, която не беше престанала да следи диалога, довършваше последните изречения. После ме огледа внимателно и малко тъжно. Промърмори: „Никога не съм срещал толкова закоравяла душа като вашата. Престъпниците, които са идвали пред мен, до един са плакали пред този образ на страданието.“ Щях да отговоря, че е било така именно защото е имал работа с престъпници. Но си помислих, че аз също съм такъв. Това беше мисъл, с която не можех да свикна. Тогава съдията стана, за да ми покаже, че разпитът е свършил. Попита ме само, със същия малко уморен вид, дали съжалявам за постъпката си. Помислих и казах, че вместо истинско съжаление изпитвам по-скоро известна досада. Стори ми се, че не ме разбира. Но този ден спряхме дотук.