„Как е? — провикна се високо. — Добре ли си, имаш ли всичко необходимо?“ — „Да, всичко.“
Млъкнахме. Мари не преставаше да се усмихва. Дебелата жена крещеше към моя съсед, без съмнение неин мъж, едър рус тип с открит поглед. Продължаваше вече започнат разговор.
„Жана не пожела да го вземе!“ — дереше се тя до скъсване. „Да, да“ — казваше мъжът. „Рекох й, че като излезеш, пак ще си го прибереш, но тя не поиска да го вземе.“
Мари от своя страна извика, че Ремон ми праща много здраве и аз отвърнах: „Благодаря.“ Гласът ми беше заглушен от моя съсед, който попита „дали е добре“. Смеейки се, жена му отговори, „че той никога не се е чувствувал така добре“. Съседът ми отляво, дребен младеж с изящни ръце, не продумваше. Забелязах, че стои срещу дребната старица и двамата се гледат напрегнато. Но нямах време да ги наблюдавам по-дълго, защото Мари ми извика, че трябва да се надявам. Казах: „Да.“ В същото време я гледах и имах желание да стисна рамото й. Изпитвах желание да стисна рамото й под роклята и не знаех твърде на какво друго да се надявам. Вероятно това имаше предвид и Мари, защото продължаваше да се усмихва. Не съзирах вече нищо друго освен блясъка на зъбите й и бръчиците край ъгълчетата на очите й. Тя отново извика: „Ще излезеш и ще се оженим!“ Отговорих: „Вярваш ли?“, но само колкото да кажа нещо. И тогава тя изрече много бързо и все така високо, че да, щели да ме оправдаят и че пак сме щели да се къпем. Но другата жена от своя страна крещеше и обясняваше как оставила в канцеларията някаква кошница. Изброяваше всичко, което била сложила вътре. Той трябвало да провери, защото всичко това струвало скъпо. Вторият ми съсед и майка му все тъй не откъсваха очи един от друг. Мърморенето на арабите продължаваше някъде под нас. Навън светлината като че ли набъбваше срещу залива.
Не се чувствувах добре и ми се искаше да си тръгна. Шумът ми причиняваше болка. Но пък ми се щеше да се възползувам още малко от присъствието на Мари. Не знам колко време беше минало. Мари ми разправяше за работата си и се усмихваше непрекъснато. Мърморенето, виковете, разговорите се кръстосваха. Единственият остров на мълчание беше до мен, в лицето на дребния младеж и старицата, които се гледаха. Постепенно отведоха арабите. Щом първият си тръгна, почти всички притихнаха. Старицата се приближи до решетката и в същия момент един надзирател даде знак на сина й. Той каза: „Довиждане, мамо“, а тя мушна ръката си между две пръчки на решетката и му помаха с бавно и проточено движение.
Тя си тръгна, а един мъж с шапка в ръка влезе и зае нейното място. Вкараха друг затворник и двамата заговориха, жестикулирайки, но полугласно, защото залата се беше умълчала. Дойдоха да вземат съседа ми отдясно, а жена му, без да понижава тон, като че ли не беше забелязала, че вече не е необходимо да крещи, му каза: „Пази си здравето и внимавай.“ После дойде моят ред. Мари ми изпрати въздушна целувка. Преди да изляза, се обърнах. Тя стоеше неподвижно, с лице, прилепено към решетката, със същата разчекната и замръзнала усмивка.
Скоро след това тя ми писа. И точно оттогава започнаха нещата, за които никога не ми е било приятно да говоря. Все пак не бива да се преувеличава, което за мен е по-лесно, отколкото за някои други. Но в началото на моето задържане мислех като свободен човек и тъкмо това беше най-тежкото. Обхващаше ме например желание да бъда на някой плаж и да слизам към морето. Като си представях шума на първите вълни под ходилата си, гмуркането на тялото си във водата, избавлението, което намирах в нея, изведнъж усещах колко тесни са стените на затвора. Това продължи няколко месеца. После ми идваха само мисли на затворник. Чаках всекидневната разходка из двора или посещението на адвоката. Справях се много добре с остатъка от времето си. Често разсъждавах, че ако ме бяха принудили да живея в корубата на някое изсъхнало дърво, без друго занимание, освен да гледам цвета на небето над главата си, щях лека-полека да привикна. Щях да чакам преминаването на птици или срещите на облаци така, както тук чаках странните вратовръзки на моя адвокат и както в един друг свят търпеливо чаках съботите, за да прегърна тялото на Мари. Само че аз съвсем не бях в корубата на изсъхнало дърво. Всъщност имаше и по-нещастни от мен. Впрочем това беше една мисъл на мама, която често повтаряше, че човек в края на краищата свиква с всичко.