Ала обикновено не отивах толкова далеч. Първите месеци бяха тежки. Но именно усилието, което трябваше да полагам, ми помагаше да ги изживея. Измъчваше ме например желанието за жена. Беше естествено, бях млад. Никога не мислех специално за Мари. Но толкова мислех за жена, за жени, за всички онези, които познавах, за всички обстоятелства, при които ги бях любил, че килията се населяваше с всички тези образи и се изпълваше с моите желания. В известен смисъл това нарушаваше равновесието ми. Но, от друга страна, убиваше времето. Успях да спечеля симпатиите на началника на надзирателите, който придружаваше при разнасянето на храната момчето от готварницата. Той именно най-напред ми заговори за жени. Спомена, че това е първото нещо, от което се оплакват другите. Отвърнах му, че и аз съм като тях и че намирам положението за несправедливо. „Та нали за това — отговори ми той — ви тикват в затвор.“ — „Как за това?“ — „Ами че да, това е свободата. Отнемат ви свободата.“ Никога не бях разглеждал въпроса така. Съгласих се. „Наистина — казах, — иначе къде е наказанието?“ — „Да, вие разбирате нещата. Другите не. И накрая почват да се задоволяват сами.“ После надзирателят си отиде.
А също и цигарите. Когато ме прибраха в затвора, взеха ми колана, връзките за обуща, вратовръзката и всичко, което беше по джобовете ми, също и цигарите. Щом се озовах в килията, поисках да ми ги върнат. Но ми казаха, че е забранено. Първите дни бяха много тежки. Може би това ме смаза най-много. Смучех късчета дърво, които отчеквах от дъската на леглото си. През целия ден непрекъснато ми се гадеше. Не проумявах защо ме лишават от нещо, което никому не вреди. По-късно схванах, че това е също част от наказанието. Но тогава бях вече свикнал да не пуша и вече не беше наказание за мене.
Извън тези неприятности не бях твърде нещастен. Пак ще кажа, главното беше да се убива времето. От момента, в който се научих да си припомням, вече никак не се отегчавах. Понякога започвах да си представям моята стая и мислено я обикалях, като изброявах наум всичко, на което се натъквах. В началото го правех бързо. Но всеки пореден път продължаваше по-дълго. Защото се сещах за всяка мебел и всеки предмет, който се намираше там, и всички подробности на всеки предмет, и особеностите на самите подробности — някоя инкрустация, някоя драскотина или отчупено парче, цвета и материала, от който бяха изработени. Опитвах се в същото време да не загубвам нишката на моята инвентаризация, да не пропускам нищо. Така че след няколко седмици бях способен да прекарвам цели часове само като изброявам онова, което се намираше в стаята ми. По такъв начин колкото повече мислех, толкова повече незабелязани и забравени неща изскачаха в паметта ми. Тогава разбрах, че човек, който е живял макар и само един-единствен ден, би могъл да прекара без мъка и сто години в затвор. Би имал достатъчно спомени, за да не се отегчава. В известен смисъл това беше предимство.
Също и сънят. В началото спях лошо през нощта и никак през деня. Малко по малко нощният ми сън се подобри, а успявах да спя и денем. Мога да кажа, че през последните месеци спях от шестнадесет до осемнадесет часа на денонощие. Оставаха ми, значи, шест часа, които убивах с храненето, естествените нужди, спомените си и историята с чеха. Между сламеника и дъската на кревата бях намерил старо парче вестник, почти залепнало за плата, пожълтяло и изтъняло до прозрачност. Там се описваше някакъв случай, чието начало липсваше, но което навярно беше станало в Чехия. Един човек тръгнал от чешко село на гурбет. След двадесет и пет години се завърнал богат и с жена и дете. Майка му и сестра му държали странноприемница в родното му село. За да ги изненада, оставил жена си и детето си в друг хан, отишъл сам при майка си, която не го познала, когато влязъл. Хрумнало му да се пошегува и да наеме стая. Показал си парите. През нощта майка му и сестра му го убили с чук, за да го ограбят, и хвърлили тялото му в ръката. На сутринта дошла жена му и без да знае нещо, разкрила самоличността на пътника. Майката се обесила. Сестрата се хвърлила в един кладенец. Навярно съм прочел тази история хиляди пъти. От една страна, тя беше невероятна. От друга — беше естествена. Във всеки случай намирах, че пътникът донякъде си го беше заслужил и че човек не бива никога да се шегува.
Така с часовете, през които спях, със спомените, с четенето на произшествието, със смяната на светлината и мрака — времето мина. Чел бях наистина, че в затвора човек започва да губи представа за времето. Но това нямаше особен смисъл за мен. Не бях разбрал до каква степен дните могат да бъдат едновременно дълги и къси. Дълги да живееш, без съмнение, но толкова разтегнати, че започваха да се преливат един в друг. Загубваха имената си. Думите „вчера“ или „утре“ бяха единствените, които запазваха някакъв смисъл за мен.