Когато веднъж надзирателят ми каза, че съм тук от пет месеца, повярвах му, но не проумях. За мен това беше все един и същ ден, който се разстилаше в моята килия, и една и съща беше целта, която преследвах. Тогава, след излизането на надзирателя, аз се огледах в желязното канче. Стори ми се, че образът ми си остава сериозен даже когато се опитвах да му се усмихна. Раздвижих образа пред себе си. Усмихнах се, а той запази същия строг и тъжен израз. Денят свършваше и настъпваше часът, за който не искам да говоря, часът без име, в който вечерните шумове от всички етажи на затвора се преливаха в мълчаливо шествие. Приближих се до прозорчето и още веднъж, при сетните светлини на здрача, се взрях в лика си. Той беше пак сериозен и какво чудно имаше, щом в този момент аз също бях такъв? Но в същото време и за пръв път от месеци насам отчетливо чух звука на собствения си глас. Познах го, беше същият, който от много дни вече отекваше в ушите ми, и разбрах, че през цялото време съм си говорил сам. Тогава си спомних какво бе казала болногледачката на погребението на мама. Не, нямаше изход и никой не може да си представи какво са вечерите в затвора.
III
Мога да кажа, че всъщност лятото много бързо смени лятото. Знаех, че с настъпването на първите горещини с мен ще се случи нещо ново. Моето дело беше насрочено за последната сесия на углавния съд, а тази сесия приключваше с месец юни. Дебатите започнаха, когато навън всичко беше обляно в слънце. Адвокатът ме беше уверил, че те не ще траят повече от два-три дни. „При това — беше добавил — съдът ще бърза, защото за сесията делото ви не е най-важното. Има едно дело за отцеубийство, което ще мине веднага след вашето.“
В седем и половина сутринта дойдоха да ме вземат и затворническата кола ме откара в съдебната палата. Двамата полицаи ме отведоха в малка стая, от която лъхаше хлад. Зачакахме, седнали до една врата, иззад която се чуваха гласове, повиквания, тътрене на столове — такава една суетня, която ме караше да си спомня за онези квартални забави, когато след концерта подреждат залата за танци. Полицаите ми казаха, че трябва да чакаме съда и единият от тях ми предложи цигара, но аз отказах. Малко след това ме попита „дали съм се паникьосал“. Отговорих, че не. И че в известен смисъл ми е дори интересно да присъствувам на процес. Досега не ми се е удавал случай. „Да — рече вторият полицай, — но в края на краищата това уморява.“
Малко по-късно в стаята отекна леко иззвъняване. Тогава ми свалиха белезниците. Отвориха вратата и ме вкараха в отделението за подсъдими. Залата беше претъпкана. Въпреки завесите на места слънцето проникваше през някои пролуки и въздухът беше вече душен. Бяха оставили прозорците затворени. Седнах и полицаите застанаха от двете ми страни. В този момент именно забелязах редица лица пред себе си. Всички ме гледаха: разбрах, че това са съдебните заседатели. Но не мога да кажа какво ги различаваше един от друг. Стори ми се само, че стоя в трамвай и всички анонимни пътници дебнат новодошлия, за да открият в него нещо смешно. Знам добре, че това беше глупава мисъл, защото тук те не търсеха смешното, а престъплението. Но разликата не е голяма и във всеки случай такава мисъл ми мина през ума.
Бях и малко замаян от всички тези хора в затворената зала. Отново погледнах присъствуващите и не различих никакво лице. Струва ми се, че отначало наистина не си дадох сметка как всички тези хора се тълпят, за да ме видят. Обикновено хората не се интересуваха от моята личност. Беше ми необходимо да направя известно усилие, за да разбера, че аз съм причината за цялото вълнение. Казах на полицая: „Колко народ!“ Той ми отговори, че това се дължи на вестниците и ми показа една група, която седеше около маса, сложена по-ниско от тази на съдебните заседатели. Добави: „Ето ги.“ Попитах: „Кои?“ А той повтори: „Вестниците.“ Познаваше един от журналистите, който го видя в този миг и се запъти към нас. Беше възрастен човек, симпатичен, с лице, което леко гримасничеше. Журналистът стисна с много жар ръката на полицая. В този момент забелязах, че всички хора се срещаха, подвикваха си и разговаряха като в някакъв клуб, където на човек му е приятно, че се намира в своя среда. Обясних си тогава и странното впечатление, което бях добил, че съм излишен, дори едва ли не натрапен. Журналистът се обърна към мен, усмихвайки се. Каза ми, че се надявал всичко да се стече благополучно за мен. Поблагодарих му и той допълни: „Знаете ли, ние малко пораздухме вашето дело. Лятото е слаб сезон за вестниците. И само вашата история и онази с отцеубийството си ги бива.“ После ми посочи в групата, от която току-що се бе откъснал, някакво дребно човече, което приличаше на тлъста невестулка, с огромни очила с черни рамки. Поясни, че това е специалният пратеник на един парижки вестник. „Впрочем той не е дошъл заради вас. Но тъй като е натоварен да отрази процеса за отцеубийството, поискали му да телеграфира едновременно и за вашето дело.“ За малко пак щях да му благодаря. Но си помислих, че ще бъде смешно. Той сърдечно ми махна с ръка и ни напусна. Почакахме още няколко минути.