Моят адвокат пристигна, в тога, заобиколен от много свои събратя. Отиде при журналистите, здрависа се с тях. Пошегуваха се, посмяха се, имаха такъв вид, сякаш се чувствуваха съвсем удобно, до мига, в който звънецът в заседателната зала издрънча. Всеки зае мястото си. Адвокатът дойде при мен, стисна ми ръката и ме посъветва да отговарям кратко на въпросите, които ще ми се поставят, да не поемам никаква инициатива и да се осланям на него за останалото.
От лявата си страна чух шум от преместване на стол и видях висок слаб човек, облечен в червено, с пенсне, който сядаше, като грижливо загръщаше тогата си. Беше прокурорът. Един разсилен съобщи за влизането на съда. В същия миг два големи вентилатора започнаха да бръмчат. Трима съдии, двамата в черно, а третият в червено, влязоха с папки и бързешком се отправиха към подиума, издигнат в залата. Човекът в червена роба седна в едно кресло по средата, постави съдийската шапка пред себе си, избърса с кърпа малката си плешива глава и заяви, че открива заседанието.
Журналистите вече държаха перодръжките си в ръка. Всички имаха безразличен и леко подигравателен израз. Но един от тях, много по-млад, в костюм от сив фланелен плат и със синя вратовръзка, беше оставил писалката пред себе си и ме гледаше. От лицето му, малко несиметрично, виждах само двете очи, много светли, които внимателно ме изучаваха, без да изразяват нещо определено. И добих странното впечатление, че съм разглеждан от самия себе си. Може би поради това, а може би и защото не познавах порядките в съдебната зала, не разбрах добре всичко, което впоследствие се случи: тегленето на жребий за определяне на заседателите, въпросите, поставени от председателя на адвоката, на прокурора и на съдебните заседатели (всеки път всички глави на заседателите едновременно се обръщаха към съда), бързото четене на обвинителния акт, където разпознавах имената на места и лица, и отново въпроси към моя адвокат.
Председателят заяви, че ще пристъпи към повикване на свидетелите. Разсилният прочете имената, които бяха привлекли моето внимание. Сред тази досега смътна публика видях да стават един по един, за да изчезнат след това през някаква странична врата, директорът и портиерът на приюта, старият Тома Перез, Ремон, Масон, Саламано, Мари. Тя ми направи кратък тревожен знак. Все още се чудех как не съм ги съзрял по-рано, когато при извикването на името му последен стана Селест. Разпознах до него оная женица от ресторанта, с нейния жакет, с нейния строг и решителен вид. Тя ме гледаше настойчиво. Но на мен не ми достигна време да размисля, защото председателят взе думата. Каза, че ще започнат истинските дебати и че смята за безполезно да препоръчва на публиката да запази спокойствие. Той бил тук, за да ръководи безпристрастно разискванията по едно дело, което искал да разгледа обективно. Присъдата, която съдът щял да произнесе, щяла да бъде издадена в духа на справедливостта и във всеки случай щял да опразни залата при най-малкия инцидент.
Горещината нарастваше, виждах как в залата присъствуващите си вееха с вестници. Това създаваше лек, непрекъснат шум от мачкане на хартия. Председателят направи знак и разсилният донесе три ветрила от плетена слама, които тримата съдии използуваха веднага.
Моят ред дойде скоро. Председателят ме разпитваше спокойно и даже ми се стори — с известен оттенък на сърдечност. Накара ме пак да си кажа името и въпреки раздразнението си помислих, че всъщност е напълно естествено, защото би било много сериозно нещо да осъдиш един човек вместо друг. После председателят започна да описва онова, което бях извършил, като на всяко трето изречение се обръщаше към мен, за да ме попита: „Така ли е?“ Всеки път отговарях: „Да, господин председателю“, според инструкцията на моя адвокат. Това продължи дълго, защото председателят вмъкваше безброй дребни подробности в своя разказ. През цялото време журналистите пишеха. Усещах погледите на най-младия от тях и на женицата-автомат. Трамвайните пътници бяха изцяло обърнати към председателя. Той се изкашля, прелисти досието и се обърна към мен, като си вееше с ветрилото.