Заяви ми, че сега трябвало да повдигне въпроси, привидно чужди на моето дело, но които може би го засягали твърде отблизо. Разбрах, че отново ще говори за мама, и в същото време почувствувах колко това ме отегчава. Попита ме защо съм изпратил мама в приют. Отговорих, че съм нямал достатъчно пари, за да наема някого да я гледа. Осведоми се дали това ми е причинило мъка, отвърнах, че и мама, и аз не сме очаквали вече нищо един от друг, нито впрочем от когото и да било, и че и двамата бяхме привикнали с новия си живот. Тогава председателят каза, че не искал да се задълбочава в това и попита прокурора дали има други въпроси.
Прокурорът почти ми беше обърнал гръб и без да ме погледне, заяви, че с позволението на председателя би желал да знае дали съвсем сам съм се върнал към извора, и то с намерение да убия арабина. „Не“ — рекох аз. „Тогава защо е бил въоръжен и защо се е върнал именно там?“ Казах, че е било случайно. А прокурорът забеляза със злобна нотка в гласа: „Засега това е всичко.“ Нататък нещата се развиха малко неясно, поне за мен. Но след няколко поверително разменени думи председателят отсече, че заседанието се прекратява и се насрочва за следобед, за изслушване на свидетелите.
Нямах за кога да размишлявам. Отведоха ме, качиха ме в затворническата кола и ме откараха в затвора, където ядох. След съвсем кратко време, точно колкото да си дам сметка, че съм изморен, се върнаха да ме вземат; всичко започна отново и се озовах в същата зала, пред същите лица. Само горещината беше много по-голяма и като по някакво чудо всеки от съдебните заседатели, прокурорът, моят адвокат и някои от журналистите бяха снабдени със сламени ветрила. Младият журналист и дребната жена бяха пак тук. Но те не си вееха и пак ме гледаха, без да продумат.
Избърсах потта, която течеше по лицето ми, и донякъде осъзнах кой съм и къде се намирам едва когато чух, че викат директора на приюта. Попитаха го дали мама се е оплаквала от мен и той каза, че да, но че това донякъде било мания на неговите питомци да се оплакват от близките си. Председателят го накара да уточни дали ми се е сърдела, че съм я изпратил в приют, и директорът пак отговори „да“. Но този път не добави нищо. На друг въпрос отвърна, че бил изненадан от моето спокойствие в деня на погребението. Попитаха го какво разбира под спокойствие. Тогава директорът се втренчи във върховете на обущата си и рече, че не съм пожелал да видя мама, че нито веднъж не съм заплакал и че веднага след погребението съм си тръгнал, без да се поклоня на гроба й. Изненадало го още нещо: един чиновник от погребалната служба му казал, че не съм знаел възрастта на мама. Настъпи миг мълчание и председателят го попита дали наистина чиновникът е твърдял това за мен. Тъй като директорът не разбираше въпроса, той му заяви: „Такъв е законът.“ После председателят попита прокурора дали има въпроси към свидетеля и прокурорът се провикна: „О, не, достатъчно е“, така буйно и с такъв тържествуващ поглед, насочен към мен, че за пръв път от години насам ме обзе глупаво желание да заплача, защото почувствувах колко всички тези хора ме ненавиждат.
След като се осведоми дали съдебните заседатели и моят адвокат имат да зададат въпроси, председателят изслуша портиера. С него, както и с всички други, се повтори същата церемония. Идвайки, портиерът се взря в мен, после извърна поглед. Отговори на въпросите, които му бяха поставени. Каза, че не съм искал да видя мама, че съм пушил, че съм спал и че съм пил мляко с кафе. Тогава усетих как нещо възмути цялата зала и за пръв път разбрах, че съм виновен. Накараха портиера да повтори историята за кафето и пушенето. Прокурорът ме наблюдаваше с ироничен блясък в очите. В този момент моят адвокат попита портиера дали и той не е пушил с мен. Но прокурорът се възпротиви рязко на този въпрос: „Кой е престъпникът тук и какви са тези методи, които целят да опетнят свидетелите на обвинението, за да се омаловажават показания, които така не стават по-малко унищожителни!“ Все пак председателят поиска от портиера да отговори. Старецът изрече смутено: „Знам, че сгреших. Но не посмях да откажа цигарата, която господинът ми предложи.“ Накрая ме попитаха дали имам нещо да добавя. „Нищо — отвърнах аз, — само това, че свидетелят има право. Вярно е, че аз му предложих цигара.“ Тогава портиерът ме погледна малко учудено и с известна благодарност. Поколеба се, после призна, че той ми е предложил кафето. Моят адвокат тържествуваше шумно и заяви, че съдебните заседатели ще преценят. Но прокурорът гръмко отсече над главите ни: „Да, господа съдебните заседатели, ще преценят. И ще заключат, че един чужд човек може да предложи кафе, но че един син трябва да го откаже пред тялото на тази, която го е родила.“ Портиерът се върна на мястото си.