Когато дойде редът на Тома Перез, се наложи един разсилен да подкрепя старика и да го отведе до банката на свидетелите. Перез каза, че познавал главно майка ми, а мен видял само веднъж, в деня на погребението. Попитаха го какво съм правил тогава и той отговори: „Разбирате ли, самият аз бях много натъжен. Така че нищо не видях. Мъката не ми позволяваше да виждам. Защото за мен това беше голяма мъка. И даже припаднах. Така че нямам впечатления от господина.“ Прокурорът го попита дали поне ме е видял да плача. Перез отговори, че не. Тогава на свой ред прокурорът каза: „Господа съдебните заседатели ще преценят.“ Но моят адвокат се ядоса. И попита Перез с тон, който ми се видя пресилен, „дали е видял, че аз не плача“. Перез рече: „Не.“ Публиката се засмя. И отмятайки широкия си ръкав, адвокатът постанови категорично: „Ето какво представлява този процес. Всичко е истина и нищо не е истина!“ Лицето на прокурора беше непроницаемо, той чукаше с молив по досиетата.
След петминутно прекъсване, през което адвокатът ми каза, че всичко върви от добре по-добре, изслушаха Селест, който беше свидетел на защитата. Ще рече, мой свидетел. Селест хвърляше от време на време поглед към мен и въртеше в ръце панамената си шапка. Беше в новия си костюм, който обличаше, когато идваше понякога с мен в неделя на конните надбягвания. Но не бе успял да си сложи яката, на ризата му имаше само едно медно копче, за да я държи притворена. Попитаха го дали съм негов клиент и той каза: „Да, но също и приятел“; какво мисли за мен, и той отговори, че съм мъж; какво се разбира под това, и той заяви, че всички са наясно какво значи това; дали е забелязал, че съм затворен човек, и той призна само, че не говоря излишни приказки. Прокурорът го попита дали съм си плащал редовно. Селест се засмя и заяви: „Това са подробности, които засягат само нас.“ Попитаха го още какво мисли за моето престъпление. Тогава той сложи ръцете си на парапета, виждаше се, че си е наумил нещо. Каза: „За мен това е нещастие. Всеки знае какво значи нещастие. То ви прави беззащитни. Е, добре, за мен това е нещастие.“ Щеше да продължи, но председателят го прекъсна, че е достатъчно и че му благодарят. Тогава Селест остана малко учуден. Но заяви, че иска още да говори. Заръчаха му да бъде кратък. Повтори, че било нещастие. А председателят му рече: „Да, разбрахме, но ние сме тук, за да съдим такива нещастия. Благодарим ви.“ И тогава, като че ли стигнал до края на своите умения и своята добра воля, Селест се обърна към мен. Стори ми се, че очите му блестят и устните му треперят. Като че ли искаше да ме попита какво още би могъл да направи. Не продумах, не направих никакъв жест, но за първи път в живота си изпитах желание да целуна мъж. Председателят пак добави, че Селест трябва да напусне свидетелското място. Селест се оттегли и седна в залата. Остана там до края на заседанието, малко приведен напред, опрял лакти на коленете си, с панамената шапка в ръце, и слушаше всичко, каквото се казваше. Влезе Мари. Беше си сложила шапка и пак беше хубава. Но повече я харесвах с разпуснати на воля коси. От мястото си отгатвах леката тежест на гърдите й и различавах долната й устна, винаги някак набъбнала. Мари изглеждаше много нервна. Веднага я попитаха откога ме познава. Спомена за времето, когато работеше при нас. Председателят поиска да знае какви са били връзките й с мен. Каза, че ми била приятелка. На друг въпрос отговори, че наистина сме щели да се женим. Прокурорът, който прелистваше едно досие, изведнъж я попита откога датира нашата връзка. Тя посочи датата. Прокурорът забеляза с безразличен вид, че, както му се струва, това било денят след смъртта на мама. После каза с известна ирония, че не би желал да набляга на един деликатен въпрос, че разбира добре скрупулите на Мари, но (и тук неговият тон стана по-суров) че дългът му го кара да се издигне над благоприличието. Поиска прочее от Мари да опише накратко деня, в който сме се сближили. Мари не искаше да говори, но поради настойчивостта на прокурора разказа за къпането, за отиването на кино и за връщането ни вкъщи. Прокурорът рече, че след показанията на Мари при следствието прегледал програмата на кината от въпросната дата. Допълни, че Мари сама ще каже какъв филм сме гледали тогава. С почти беззвучен глас Мари поясни, че филмът е бил с Фернандел. Когато тя свърши, в залата царуваше пълна тишина. Тогава прокурорът се изправи, беше много сериозен и с глас, който наистина намерих за вълнуващ, отрони бавно, като ме сочеше с пръст: „Господа съдии, на другия ден след смъртта на майка си този човек се е къпал, започнал е извънбрачна връзка и е отишъл да се смее на някаква комедия. Нямам какво повече да добавя.“ Той седна, все тъй сред тишина. Но изведнъж Мари избухна в плач, заяви, че не било така, че имало друго нещо, че са я насилили да каже обратното на това, което мислела, че ме познавала добре и че нищо лошо не съм направил. Но по знак на председателя разсилният я отведе и заседанието продължи.