Бях принуден да установя също, че досегашните ми представи по тези въпроси не бяха правилни. Дълго бях вярвал — и аз не знам защо, — че за да отидеш до гилотината, трябва да се качиш на ешафод, да вървиш нагоре по стъпала. Смятам, че причината за това е революцията от 1789 година, тоест всичко онова, което ми бяха внушили или ми бяха показали по този въпрос. Но една заран си спомних фотографията, публикувана във вестниците по повод на някаква шумна екзекуция. В действителност машината беше поставена на земята по най-обикновен начин. Беше много по-тясна, отколкото си мислех. Доста странно бе, че не се бях сетил по-рано за това. Тази машина на снимката ми беше направила впечатление със своя вид на прецизна творба, завършена и блестяща. Човек винаги преувеличава в представите си онова, което не познава. Трябваше да призная обаче, че всичко беше просто: машината е на еднакво равнище с човека, който върви към нея. Той отива към нея така, както би вървял към друг човек. Това също беше досадно. Едно изкачване на ешафода, едно издигане към небето — за такива неща можеше да се залови въображението. Докато тук техниката наново унищожаваше всичко: убиваха човека дискретно, малко срамежливо и с голяма точност.
И за други две неща мислех през цялото време: за зората и за моето обжалване. Но сам се призовавах към разум и се опитвах да не мисля повече за това. Лягах, гледах небето, мъчех се да се заинтересувам от него. То ставаше зелено, настъпваше вечер. Правех пак усилие да отклоня потока на мислите си. Слушах как бие сърцето ми. Не бях способен да си представя, че този шум, който ме придружаваше от толкова време, може някога да спре. Никога не съм имал истинско въображение. А се опитвах да си представя мига, когато ударите на това сърце няма да откликват вече в моята глава. Но напразно. Зората или моето обжалване бяха в мен самия. Започнах да си казвам, че най-разумно беше в нищо да не се насилвам.
Знаех, че те идват призори. Всъщност прекарвах нощите си в очакване на зората. Никога не съм обичал да бъда изненадван. Когато има да се случи нещо, предпочитам да съм наясно. Ето защо престанах да спя освен по няколко часа през деня, и всяка нощ търпеливо чаках светлината да се роди на небесния прозорец. Най-тежък беше оня съмнителен час, в който знаех, че обикновено те действуват. Щом минеше полунощ, почвах да чакам и дебна. Никога по-рано ухото ми не беше разгадавало толкова шумове, не беше различавало толкова тихи звуци. Мога да кажа прочее, че в известен смисъл имах късмет през всичкото това време, защото така и не чух стъпки. Мама често повтаряше, че човек никога не е съвсем нещастен. В затвора аз бях съгласен с нея, когато небето се оцветяваше и когато новият ден се вмъкваше в моята килия. Защото можех да чуя и стъпки и сърцето ми да се пръсне. Макар че и най-малкото скърцане ме хвърляше към вратата, макар че с прилепено към дървото ухо отчаяно чаках, докато чуех собственото си дишане, и се ужасявах, че е хрипливо и така приличащо на кучешко скимтене, в крайна сметка сърцето ми не се пръсваше и аз пак печелех двадесет и четири часа.
По цял ден мислех за моето обжалване. Струва ми се, че извлякох най-голяма полза от тази представа. Пресмятах последствията и извличах от разсъжденията си най-благотворен ефект. Спирах се винаги на най-лошото предположение: моето обжалване е отхвърлено. „Е, добре, значи, ще умра.“ Това беше очевидно повече, отколкото каквото и да било. Но всеки човек знае, че животът не си струва труда да бъде изживян. Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра. В такива мигове това, което малко ме смущаваше в моето умозаключение, беше онзи ужасен трепет, който долавях в себе си при перспективата за двадесет години бъдещ живот. Но можех да го потисна, представяйки си какви щяха да бъдат моите мисли след двадесет години, когато щеше все пак да се наложи да стигна дотам. Щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно. Значи (а трудното беше да не изгубвам от поглед всичко онова, което това „значи“ представляваше като изводи), значи трябваше да приема отхвърлянето на моето обжалване.