Щом излезе, аз се успокоих. Бях изтощен и се хвърлих върху постелята си. Мисля, че спах, защото се опомних със звезди по лицето си. До мен достигаха шумове от полето. Мирис на земя, на сол, на нощ освежаваше слепоочията ми. Чудното спокойствие на заспалото лято навлизаше в мен като прилив. В този миг, на границата между нощта и зората, завиха сирени. Те известяваха отпътуванията към един свят, който сега завинаги ми беше безразличен. За пръв път от много дълго време си помислих за мама. Стори ми се, че разбирам защо в края на живота си тя си беше намерила „годеник“, защо беше искала да повтори играта. Там, там също, около онзи приют, където гаснеше животът, вечерта беше донякъде меланхолично примирение. Тъй близо до смъртта мама навярно се е чувствувала освободена и готова да преживее всичко отначало. Никой, никой нямаше право да я оплаква. И аз се усетих също така готов да преживея всичко отначало. Като че ли неимоверната ярост ме беше пречистила от злото, изпразнила от надеждата. През тази нощ, натежала от знамения и звезди, за пръв път се отдадох на нежното безразличие към света. Усещайки го тъй еднакъв с мен, като брат най-сетне, почувствувах, че съм бил щастлив и че още съм щастлив. За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.